Читать «Синът на червения корсар» онлайн - страница 6

Младият капитан изведнъж съзря маркизата. Беше полегнала на един от диваните, в същата рокля, с която се беше представила на бала. Той тъкмо се гласеше да скочи в стаята, когато зад себе си чу гласа на Мендоса.

— Кой е там?

Граф Миранда веднага позна гласа, който беше отвърнал:

— Това се питам и аз. Какво правите тук, негодници?

— Граф Сантяго! — изръмжа синът на Червения корсар. — Искаш да ми попречиш? Добре тогава — четиринадесет ще убие тринадесет!

Тъй като се намираше само на няколко метра от земята, той скочи. Мендоса и Мартинес стояха пред улана с извадени шпаги.

— Гледай ти! — извика уланът подигравателно. — Граф Миранда! Сигурно сте искали да си откъснете няколко плода от това великолепно дърво?

— А вие сигурно сте дошли, за да си наберете малко цветя от градината? — запита гневно графът на свой ред.

— Може би. Но аз ги бера по земята, докато вие искате да късате плодове горе при прозорците, без да се съобразявате с това, че е твърде лесно да паднете и да се осакатите за цял живот. Би било ужасно за такъв красавец като вас.

— Вие се подигравате с мен?

— Приемете го, както искате.

— Тук не е най-подходящото място — рече графът. Не искам тя да ни види.

— Кой? Маркиза Монтелимар? Добре, можем да отидем на друго място, където никой няма да ни попречи. Зная чудесна полянка, твърде удобно място да си кръстосаме шпагите.

— Наблизо ли е? — попита граф Вентимилия. — Бързам…

— Да умрете ли?

— Все още съм жив, граф Сантяго — отбеляза графът.

— Искам да ви припомня — рече уланът, — че миналата седмица изпратих на оня свят един от хората, които ме отегчаваха.

— Убил съм и аз някой и друг улан. При това всички, подобно на вас, бяха испанци!

Какво казахте?

Синът на Червения корсар прехапа устните си.

— Графе — рече уланът. — Ще ме последвате ли до поляната?

— Готов съм.

— А тези хора? — запита капитанът, като посочи Мендоса и Мартинес.

— Те няма да се намесват. Давам ви честната си дума.

Капитанът тръгна напред и корсарят го последва с двамата си спътници. Стигнаха до една полянка, обградена отвсякъде с палми.

— Тук можем да разговаряме на пълно спокойствие — каза капитанът.

— Та, какво желаехте вие? — попита граф Вентимилия.

— Когато на пътя ми се изпречи някой съперник — започна капитанът, — аз веднага го изпращам в гробището на Санто Доминго. Това ще узнаете съвсем скоро, освен ако не предпочетете да избягате, разбира се.

— Да избягам? — учуди се искрено графът, извади шпагата си и се приготви за бой. — Лунната светлина е чудесна, можем да се дуелираме без факли. Хайде, капитане!

— На бала вие се представихте като граф Миранда. Кой сте всъщност? — попита капитанът.

— Благородник съм. И това е достатъчна информация за вас.

— Испанец?

— Това не е толкова важно за вас. Ако искате да узнаете името ни, ще го намерите на острието на шпагата ми. Достатъчно приказки. Казах ви, бързам!

— Ще побързам и аз — рече капитанът.

Двамата се изгледаха. Уланът пръв изгуби търпение. Той направи няколко лъжливи нападения, за да предизвика противника си. Младият граф обаче стоеше все тъй неподвижен.