Читать «Отдавна не сме се виждали» онлайн - страница 122

Това бе все още Дани Кортес, поясняващ обстойно как се води война в джунглите. А сега идваше редът на Джими Харис и на разказа му за едно несъстояло се изнасилване.

„Лойд ни каза да се махаме… да отиваме горе… Момчетата казаха на Лойд да върви на майната си. След това всичките го награбиха и го откъснаха от Роксана. А барабаните биеха до спукване.“

/Чухме само шума — беше казал Кортес. Вие наблюдавали ли сте минометна атака? Вдига се голям шум и се чува отдалеч./

„След това го вързаха на стълба в средата на мазето… Те го връзват, а аз им казвам, недейте бе, това е председателят, да не си докараме някоя беля… Ама те хич не ми обърнаха внимание. Вързаха го за дървото, а Роксана взе да плаче, плаче бе, човек… За стълба ми е думата. А Роксана заплака. И нея я награбиха. И я чукаха, всичките й се изредиха… После я изнесоха навън… Кървеше, защото я бяха разкървавили, когато я оправяха.“

/Могли са само да гледат как ония го завличат в джунглата, бе казал Дани Кортес. После го намерили в една яма нарязан на парчета. Ония копелета така правеха: нарежат тялото на парчета и го хвърлят в някоя яма… Нарязваха ги с щикове./

— Какво става, Карела? — попита Лайдър. — Пак ли се сети за нещо?

* * *

Кучето се намираше в малка канцелария на партера на полицейския гараж, където един униформен полицай бе обещал да го пази, докато Карела си свърши работата. Полицаят поиска да разбере какво му има на това куче. Опитвам се да го храня, а то не ще да яде. Карела обясни, че е куче-водач. Какво от това, попита полицаят.

— Обучено е да приема храна само от стопанина си.

— А къде е стопанинът?

— Убит е.

— Тогава това псе ще пукне от глад — каза философски полицаят и се върна към списанието си, изразявайки по този начин пълното си пренебрежение към широкия и сложен свят на кучешките проблеми.

Карела хвана кучето за нашийника и го поведе към колата си. Не му трябваше куче, още повече куче, което не иска да яде. Започна да си представя как кучето ще става все по-слабо и все по-слабо и накрая ще се превърне в сянка на самото себе си. Замисли се дали то наистина е било ваксинирано против всичко, против което се полага да е ваксинирано. Не ту трябваше куче, още повече куче, което не иска да яде. Най-малко му трябваше обаче куче, което не иска да яде и е бясно. Реши да направи оглед на железарията, закачена на нашийника му.

На един бронзов жетон бе написано „Разрешително за куче“ и следваха името на града, годината и шестцифров номер. На стоманен жетон бяха отпечатани името и адресът на някой си доктор Джеймс Копел, вероятно ветеринар, и думите „Аз съм ваксинирано против бяс“. Следваха годината и четирицифров номер. На трети стоманен жетон имаше щемпел „Школа за кучета-водачи“ заедно с адреса на улица „Пери“. На още един жетон бе написано „Аз принадлежа на Джеймс Р. Харис“. Следваха адресът на Харис и един телефонен номер.

Имаше и един ключ от неръждаема стомана.

Карела така и не разбра за какво му трябва на едно куче да има ключ на врата си, докато не видя думата „Мослър“, гравирана върху ключа точно под отвора, през който бе закрепен на нашийника. На самия отвор имаше спечена кир, или по-скоро пръст. Ключът бе от тези, с които се отваряха банкови сейфове и Карела бе готов да се басира срещу годишната си заплата, че този ключ преди време е бил заровен в саксията, стояща на перваза в апартамента на Харис. Знаеше и името на банката на Харис, защото го бяха видели с Мейер още при първия си оглед на апартамента — клонът на Първа федерална банка, разположен на булевард „Йейтс“. Знаеше, че за да отвори въпросния сейф, ще му трябва съдебна заповед. Нямаше нищо лошо в това, че се бе оказал в сградата на градското полицейско управление — в радиус от пет преки около него имаше градски, щатски и федерални съдилища. Прибра ключа и поведе кучето обратно към униформения полицай.