Читать «Хвърчилото» онлайн - страница 11

Почивах си спокойно на верандата под топлите лъчи на залязващото слънце. Наоколо цареше спокойно щастие. Бяхме играли с хвърчилото дълги часове, Том не беше на себе си от радост, Кристина от време на време крещеше от учудване, Амико лаеше и подскачаше щастлив около нас.

После аз и Рита се бяхме прибрали в къщи като двама младоженци, докато децата и кучето продължаваха да лудуват на поляната. Бях задържал хвърчилото на височина около двеста метра и така изглеждаше като завързано с невидим конец, но непрекъснато се движеше, защото високо в небето имаше вятър. После жена ми ме прегърна със сияещи от радост очи, бе настъпил часът на желанието. Така, благодарение на хвърчилото, нашата любов бе познала един от своите най-щастливи часове. Сега Рита, малко уморена, седеше на плетения диван до мен и полека лека бе задрямала. Чувах гласовете на Том и Кристина и песента на един щурец, който се сбогуваше с лятото. Бях щастлив човек.

Изведнъж нещо в мен се скъса. Не бих могъл да кажа как, но това съвършено душевно спокойствие бе нарушено, като че ли някой започна да дращи с остри нокти в мозъка ми, без да ми причинява болка.

Това беше като лека вълна, която се разбиваше шумно в брега на моето съзнание. Една ефирна вълна, една ритмична пулсация, която ту отслабваше, ту се засилваше. Помъчих се да остана спокоен, защото исках да разбера какво става с мен. Вълната се удряше в главата ми или може би в сърцето ми, или в цялото ми тяло с шум на жива вода. Смътно разбирах, че някой иска да говори с мен и за да направи това, бе принуден да влезе в мозъка ми. Бях в пълно съзнание и за миг си помислих, че това е някакво телепатично явление.

Само че това беше нещо съвсем друго. Беше някакво усещане, за което не можех да намеря обяснение във всичко онова, което бях прочел по въпроса за „предаване на мисълта“ (без да го приемам изцяло като нещо сериозно). Повтарям, това усещане беше приятно и — ако мога така да се изразя — приятелско; останах неподвижен, докато сърцето ми биеше от вълнение: кой се мъчеше да събуди в мозъка ми способности, каквито не бях и помислял, че притежавам?

Отпуснах се, защото бях разбрал, че трябва да се отворя, без да оказвам съпротива. Шумът на водата бе изместен от ритмична кантилена, един рефрен от няколко звука, който се повтаряше непрекъснато като сигнал, но не неприятен. После ме обля вълна от звуци, багри, геометрични форми, някои от които познати, други съвсем странни, неразбираеми. В този поток, който ме заливаше, имаше и нови усещания, страх, който не беше страх, нито недоверие, една неудържима радост, която сякаш имаше необикновен вкус и която не можах да разбера, макар че я „почувствувах“ дълбоко; и после милост — това чувство разбирах отлично, — и някакво усещане за отваряне, за безкрайност, което възбуждаше любопитството ми и ме изумяваше.

Забелязах, че телевизорът на масичката срещу дивана, на който седях, се бе запалил от само себе си. Веднага разбрах, че се бе запалил в същия този миг и че не бе останал запален: копчето наистина показваше „затворено“, но въпреки това телевизорът работеше. На екрана проблеснаха още няколко светкавици, а после на един жълтеникав фон, прорязван от силни трептения, се появи главата на човек.