Читать «Хвърчилото» онлайн
Джулио Райола
Джулио Райола
Хвърчилото
В слънцето днес има нещо ново…
Джовани Пасколи
Най-сетне дойде септември — месецът на ветровете.
Не знам дали на други места всички ветрове се събират тъкмо през този тъй ведър месец, но в устието на нашата долина това ставаше и все още става така.
В последните дни на лятото над нас тегнеше плътна и тежка жега. Тогава отправяхме поглед към устието на долината, там, където горите се спускаха ветрилообразно към селото, редееха и стигаха почти до първите къщи, откъдето започваше равнината. През тези дни всички ние от време на време поглеждахме към клисурата между хълмовете и по-нагоре, към по-високите и далечни върхове. Все едно че очаквахме някого, за който бяхме сигурни, че ще дойде.
После в една прекрасна утрин виждахме, че най-близките до устието дървета се поклащат леко и така разбирахме, че вятърът вече идва.
Тогава хората излизаха от къщите и се тълпяха по улиците, очаквайки първия хладен полъх — това беше станало вече традиция. Излизахме всички с усмихнати лица — стари, млади влюбени, деца. И така чакахме първия вятър да се спусне над долината.
Понякога излизаше, че това е било лъжлив сигнал. Тогава всеки тръгваше да си гледа работата и облени в пот, проклинахме горещината. Но от време на време пак излизахме от къщи или се подавахме на прозореца и поглеждахме нагоре към горите, очаквайки зелената въздушна каскада.
И ето че най-сетне ветровете идваха. Горите започваха да се разклащат все по-надолу и по-надолу, въздухът ставаше прозрачен и трептящ като тънка хартия. Виждаше се ясно как вятърът нахлува през голямата клисура и се спуска към нас. От вътрешността на горите се надигаха ята птици — косове и глухари, гарвани и диви гълъби, а понякога самотен сокол кръжеше неспокойно в раздвижения въздух.
Всички растения заиграваха едновременно весело хоро, вятърът се спускаше бързо към селото. После забелязвахме, че е стигнал вече до къщичката на старата Матилде по средата на брега, защото на поляната пред нея винаги имаше опънато въже с пране; прострените да съхнат дрехи, неподвижни под слънцето, изведнъж се разиграваха като пощръклели призраци и това означаваше, че вятърът е стигнал дотам.
Останалата част от пътя до селото вятърът изминаваше в кариер, докато най-сетне усещахме върху лицето си свежия полъх като дъх на огромно невидимо животно. И тогава вече знаехме, че лятото е свършило и идва есента.
Там, в селото, в подножието на хълмовете, лятото бе преминало мигновено. Един ден (всички бяхме излезли пред къщи, защото ни се струваше, че настъпва есента) моят син Том каза нещо. „Татко, искам хвърчило“ — каза той. Спомням си съвсем ясно — като че ли това е станало сега — сериозното му лице, обърнато към мен, както винаги, когато имаше да ми каже нещо важно. Погледнах го смаян от това ново желание, той никога не бе се занимавал с хвърчила и изобщо с подобни игри. Казах му това, а той ми отвърна: „Татко, това не е игра.“
Аз и Рита имахме две деца; през топлия сезон идвахме в тази къща, разположена малко извън селото, точно срещу хълмовете, откъдето слизаше вятърът. Освобождавах се от университетската си работа за три-четири месеца и, разбира се, това бяха най-хубавите ни месеци. Аз и жена ми сядахме на сенчестия пруст и гледахме как Кристина и Том играят с нашето куче Амико на поляната пред къщи. Това се повтаряше всяка година, животът ни сякаш бе устроен така — между моята работа долу в града, в Института по физика и почивката в подножието на хълмовете. И продължи така до момента, в който моят син поиска хвърчило.
