Читать «Хвърчилото» онлайн - страница 12

Човекът беше красив като портрет на древна статуя, но очите, които ме гледаха, имаха златист блясък, какъвто в действителност не можеше да съществува.

Не можех да разбера какво става в телевизора, но очевидно там ставаше същото, което ставаше с мен.

Човекът ме наблюдаваше с лека приятелска усмивка на устните и не проронваше нито дума. Но чувство на дълбока сърдечност изпълваше сърцето ми и аз разбрах, че той храни към мен тези чувства.

Започнах да улавям някакви мисли. Картината се разшири и така видях човека в целия му ръст, облегнат на един странен апарат със сферична форма. Доколкото можах да видя на екрана, апаратът се намираше зад една гъста гора, която познавах отлично, на около сто метра по въздушна линия от къщичката на Матилде. До човека стоеше дете, което му подаваше ръката си и веднага се виждаше, че са баща и син.

Залязващото слънце огряваше странната сфера зад гърба на двамата и металът хвърляше силни отблясъци. Като го гледах в телевизора, този метал ми се струваше сребро. После на екрана се очерта главата на детето, и то със златисти очи, но във всичко останало беше обикновено дете на седем-осем години като моя Том. Детето вдигна ръка, сякаш да посочи нещо, и се засмя.

Веднага видях, че се появи къс небе, а в ниското моята къща и зад нея — селото; горе, в ясното небе, кръжеше хвърчилото. Детето пак го посочи с ръка, а после отново ми се усмихна.

Разбрах веднага: „Хвърчилото ли? — казах мислено. — Хвърчилото ли искаш?“ Детето на екрана ококори щастливо невероятните си и красиви очи, които станаха — ако това е възможно — още по-красиви и блестящи.

Усмихна се и мъжът. Каза ми мислено, без да мърда устни: „Идваме отдалече, отвъд голямата мъглявина. Сега ще доведа моя син при теб.“

Екранът угасна изведнъж и всичко стана, както преди. Само далечният шум като вълна, която се удря в брега на моето съзнание, остана да звучи у мен, за да ми напомня, че това не бе сън.

Станах и погледнах жена си, която спеше, отпуснала глава на облегалката. Излязох на поляната, Кристина се затече срещу мен, влачейки за ръка любимата си голяма кукла, и влезе в къщи. Слънцето вече се бе скрило зад хълмовете и над долината се спускаше здрач.

Том бе седнал на дървената стълба на верандата и гледаше хвърчилото, което блестеше във висините, все още огрято от слънцето.

— Том — рекох му аз, — трябва да ти кажа нещо.

Навярно тонът ми беше много сериозен, защото синът ми ме загледа веднага с внимание.

— Да, татко — отвърна той. Продължих, подбирайки внимателно думите:

— Слушай, Том. Ако от много далече дойде някое дете като теб, добро и послушно дете, и му хареса нещо твое, например някоя играчка, която то няма, ще му я дадеш ли, за да го зарадваш?

Синът ми се усмихна:

— Разбира се, че ще му я дам, татко. Нали миналата година за Коледа подарих кънките си на онова бедно дете, което си нямаше нищо, не помниш ли?