Читать «Хвърчилото» онлайн - страница 9

Летателният апарат навлезе бързо в големия околовръстен път. Това беше известен вече път, отбелязан съвсем точно на картите. Корабът бе в зеленикав цвят, прорязан с тъмни напречни линии. Оттам се виждаше съвсем ясно голямата планета с нейните странни морета — пространства със солена вода, както показваха уредите.

Вътре в корпуса настъпи леко раздвижване. В течността, която изпълваше целия летателен апарат, съществото се премести плавно, раздвижвайки своите крайници, докато безформеното му тяло потръпваше от удоволствие. Едно светещо табло разкъса мрака, спускайки се пред него. Милиарди вериги предаваха бързо сменящи се образи.

С изострени сетива, съществото наблюдаваше внимателно. Странен и ужасен свят. И все пак сред тези залежи от отровни газове, на тези континенти, заобиколени от разяждащата солена вода, живееха някакви същества. Диваци. Разделени на големи племена, измъчвани от първична омраза, от долни страсти, от отвратителни желания. Ако архивите бяха точни (както са били досега), тези диваци почти винаги бяха убивали своите божества. Сега, впуснали се в най-жестоко варварство, с гордост наричаха техническия прогрес цивилизация. И съвсем справедливо Великият закон забраняваше доближаването до тази планета или до други подобни планети. Всеки, който извършеше това, носеше големи отговорности.

Съществото издаде мислено команда и милиарди и милиарди клетки, милиарди вериги в един миг се свързаха безшумно. Образите на екрана се смениха и се появи големият околовръстен път, а по-нататък — други чудесни пътища, които кръстосваха пространството и уверено водеха към далечни светове. Съществото установи, че диваците от тази близка планета (третата планета около тази звезда) със своите сетива виждаха въздуха в небесносин цвят, ако светлината го огряваше. Когато щяха да успеят „да изучат“ вселената и да пътуват между звездите, щяха да са изминали дълги пътища пипнешком, осланяйки се само на своите уреди. Със своите сетива щяха да възприемат образа на една безкрайна, тъмна пустиня и никога нямаше да могат да чуят голямата обагрена музика, която витаеше сред звездите. Никога нямаше да успеят „да видят“ големите енергийни пътища, бавните течения между една звезда и друга, прекрасните небесни дъги, увиснали в пространството, златните и платинени поляни, които се простират между съзвездията. Съществото потръпна от състрадание към тези несъвършени същества, осъдени на вечно изгнание.

Усети приближаването на малкия. Крайниците му веднага се раздвижиха, цялото му същество се изпълни с радост. Малкият се спря пред екрана, който междувременно бе започнал отново да предава образи от ужасния близък свят.

Младото същество гледаше захласнато екрана. Виждаха се големи планини и безкрайни равнини с някакъв странен цвят — ту зелен, ту жълт, дълбоки синьозелени морета и някакви странни същества, които се движеха като мравки в населените зони, сред гигантски постройки. И после пак хълмове и пътища, и отново равнини и водни течения, и пак… малкото същество изпусна един импулс на учудване, на смайване. Екранът се върна бързо към образите от преди няколко секунди, показа една верига хълмове с тясна клисура между тях, после гористи склонове и на края група сгради в подножието на възвишенията. Но по-нагоре във въздуха летеше някакво фантастично животно с много дълъг крайник. Не, не беше животно, а някакъв апарат, дори — установи малкият — не е и апарат, може би е само някаква играчка или сигнал. Бързо сравни чудесните играчки, които имаше на разположение в летателния апарат, и ония, които можеше да получи и използува в своя свят, с това огромно животно, направено от съществата от третата планета. И веднага цялото му същество бе обзето от желание, безумно, почти трескаво желание.