Читать «Зимна луна» онлайн - страница 66

Екземплярът в двора беше възрастен, добре охранен, с лъскава козина, която беше по-тънка от зимната. Той седеше на задните си лапи, предните бяха свити пред гърдите му. Държеше високо главата си и гледаше Едуардо. Въпреки че енотите бяха общителни и обикновено обикаляха на двойки и групи, нито в двора, нито по поляната се виждаха други негови побратими.

Тези животни също така бяха нощни. Рядко можеха да се видят през деня.

Тъй като в конюшнята нямаше никакви коне, а кофите за боклук бяха здраво затворени, Едуардо беше спрял отдавна да преследва миещите мечки — освен, ако не се качваха на покрива през нощта. Когато се заемеха с буйната си игра или се впуснеха да преследват мишка, тези животни можеха да направят всякакво спане в къщата невъзможно.

Той се приближи към стъпалата на верандата, като реши да се възползва от рядката възможност да огледа създанието отблизо и на дневна светлина.

Енотът го проследи с поглед.

Природата беше проклела тези калпазани, като им беше дала изключително красива козина. Така те се оказваха ценни за човека, който в нарцистичните си пориви непрекъснато се стремеше да търси нови начини да се труфи. Този имаше особено пухкава опашка, лъскава и великолепна, очертана с черни пръстени.

„Какво правиш тук, навън, в такъв слънчев ден?“ — попита Едуардо.

Антрацитночерните очи на животното го гледаха с любопитство.

„Сигурно имаш криза на самоличността. Мислиш си, че си катерица или нещо подобно.“

С нервни движения на лапите миещата мечка си ми лицето в продължение на може би половин минута, после отново застина и продължи да гледа съсредоточено Едуардо.

Дивите животни — дори и много агресивните като енотите рядко осъществяваха пряк зрителен контакт като този приятел. Те обикновено следяха скрити хората, с периферното си зрение или с бегли погледи. Някои казваха, че тяхното нежелание да те погледнат директно за повече от няколко секунди е признание за човешкото надмощие. Това беше животинският начин да се демонстрира смирение, както поданикът правеше пред краля. Други казваха, че животните — невинни божии създания — виждаха в очите на човека грях и се срамуваха за хората. Едуардо имаше своя теория: животните познаваха, че хората са най-свирепите и безмилостни зверове на Земята, жестоки и непредсказуеми, и избягваха пряк зрителен контакт от страх и благоразумие.

Тази миеща мечка обаче, явно не изпитваше какъвто и да било страх и не демонстрираше никакво смирение пред човека.