Читать «Зимна луна» онлайн - страница 65

Сега предпочиташе писателите, които можеха да надникнат зад хоризонта, които знаеха, че човечеството някой ден ще преживее детския период и ще навлезе в своята зрялост, които вярваха, че интелектът ще триумфира над суеверието и невежеството, и които дръзваха да мечтаят.

Той си мислеше да си купи втори дискмен и да даде на „Уормхарт“ още един шанс.

Изпи бирата си и постави бутилката до стола. Искаше му се да повярва, че субектът, дошъл през прохода, е само човек от далечното бъдеще, или поне нещо добронамерено. Но то се беше крило вече повече от пет седмици и неговата потайност не говореше за благородни намерения. Опитваше се да не изпада в ксенофобия. Но инстинктът му подсказваше, че се е изправил срещу нещо, не само различно от човечеството и човечността, но и враждебно към хората.

Макар че вниманието му беше съсредоточено предимно върху редките дървета на изток, където се беше отворил проходът, Едуардо не се чувстваше спокоен, когато обикаляше край северната и западната гора. Каквото и да беше влязло в ниските гори, спокойно можеше да си проправи път през който и да е край на залесената територия.

Предположи, че пътникът не се е скрил някъде наблизо, а е предпочел да заобиколи и да се насочи към подножията на запад и оттам към планините. Може би отдавна се беше оттеглил в някой висок ров, изоставена клисура или пещера в Скалистите планини на много километри от ранчото на Куотърмас.

Но в крайна сметка той не вярваше, че така е станало.

Понякога, когато се разхождаше край гората и изучаваше сенките под дърветата, като търсеше нещо необичайно, той усещаше… присъствие. Просто присъствие. Необяснимо присъствие. Присъствие. В тези случаи, макар че той нито го беше видял, нито беше чул нещо странно, той съзнаваше, че вече не е сам.

Затова чакаше.

Знаеше, че отново ще се случи нещо.

През онези дни, когато ставаше все по-нетърпелив, той си напомни две важни неща. Първо, беше свикнал да чака. След смъртта на Маргарит той не беше правил нищо друго, освен да чака времето, в което ще отиде при нея. Второ, когато накрая нещо се случи, когато пътникът избра частично да се покаже, на Едуардо no-скоро му се искаше той да беше останал скрит и потаен.

Той взе празната бутилка и стана от стола с намерението да си вземе нова. Тогава видя миещата мечка. Тя стоеше в двора, на два и половина-три метра от верандата, и го гледаше изпитателно. Едва сега забеляза животното, защото беше насочил вниманието си върху по-отдалечените дървета — тези, които преди известно време бяха светили — в подножието на поляната.

Горите и полята бяха обитавани от много диви животни. Честата поява на катерици, зайци, лисици, опосуми, елени и други представители на фауната беше част от чара на идиличния провинциален живот като този.

Миещите мечки може би бяха най-смелите и най-интересните от всички твари в района. Те бяха много интелигентни и в същото време едни от най-симпатичните диви животни. Въпреки това интелигентността и агресивността им ги правеха по-скоро бедствие за гората и хората. Сръчността на техните наподобяващи човешки ръце лапи само правеше вредата от тях по-голяма. В дните, в които конете бяха държани в конюшнята, преди да умре Стенли Куотърмас, миещите мечки — макар и месоядни животни — постоянно нападаха ябълките и другите конски провизии. И сега кофите за боклук трябваше да имат здраво затварящи се капаци. От време на време тези маскирани бандити продължаваха да извършват набези на контейнерите. Все едно, че седяха в бърлогите си и умуваха няколко седмици, след което излизаха, за да изпробват новата тактика.