Читать «Зимна луна» онлайн - страница 64

Едуардо прекара по-голямата част от блажения следобед седнал в дървен люлеещ се стол на верандата. На пода до стола лежеше нова видеокамера, заредена с касета, и нови батерии. До камерата лежеше пушката-помпа. От време на време той ставаше, за да си вземе бутилка бира или да отиде до тоалетната. Веднъж дори направи половинчасова разходка с камерата до най-близките полета. През останалото време обаче седеше и чакаше. То беше в гората.

Едуардо беше убеден, че през първия час на трети май преди пет седмици нещо беше влязло през черния проход. Знаеше го, чувстваше го. Нямаше представа какво беше то или откъде беше дошло, но беше убеден, че е дошло в монтанската нощ от някой странен свят.

След това сигурно си е намерило скривалище, в което се е притаило. Никакви други предположения не звучаха смислено. Криеше се. Ако искаше да бъде забелязано, щеше да му се разкрие още през онази нощ или по-късно. Горите, просторни и гъсти, предлагаха неограничен брой места за криене.

Макар че проходът беше огромен, това не означаваше непременно, че и пътникът — или корабът, транспортирал го дотук, ако изобщо съществуваше кораб — беше също с големи размери. Едуардо беше ходил веднъж в Ню Йорк и беше минал с кола през Холандския тунел. Той беше много по-голям от превозните средства, които минаваха през него. Каквото и да беше излязло от черния като смъртта отвор, можеше да не е по-голямо от човек, сигурно дори по-малко, и беше способно да се крие почти навсякъде сред горите.

Проходът с нищо не подсказваше какъв е пътникът, освен, че без съмнение беше разумно същество. Зад създанието от фантастичната врата се долавяше наличието на напреднала наука и инженерна мисъл.

Беше чел достатъчно произведения на Хайнлайн, Кларк и другите автори от този жанр, за да даде воля на въображението си. Според него нашественикът имаше няколко възможни произхода. По-вероятно беше да е извънземен. Ала той можеше и да идва от друго измерение или от паралелен свят. Дори можеше да е човешко същество, открило проход между това време и далечното бъдеще.

Имаше много възможности и той вече не се чувстваше глупаво, когато разсъждаваше върху тях. Едуардо също така престана да се чувства неловко, когато си взимаше научнофантастични книги от библиотеката и имаше ненаситен апетит за подобна литература.

Откри, че няма търпение да чете писателите-реалисти, които досега бяха любимите му автори. Тяхното творчество вече просто не му се струваше толкова реалистично. По дяволите, изобщо не му се струваше реалистично. Сега, когато прочетеше само няколко страници от книга, написана от един от тях, Едуардо биваше обземан от ясното усещане, че тяхната гледната точка представя само част от действителността. Сякаш те гледаха на живота през маската на оксиженист. Определено пишеха добре, но отразяваха нищожна част от човешките преживявания в един голям свят и една необятна вселена.