Читать «Зимна луна» онлайн - страница 201

Той грабна последните две туби и слезе от верандата, след което тръгна нагоре по хълма през ярките отражения от огъня, които проблесваха като знамена-фантоми на белия сняг.

— Хайде, хайде — нека да им видим сметката на тези копелдаци!

Джак би се засмял, ако в този момент не се бореше за живота и психиката на сина си. Въпреки това той приседна за малко на покритите със сняг стъпала и едва се удържа да не се захили. Хуморът и смъртта вървяха ръка за ръка. Всяко ченге го знаеше. И тъй като животът беше абсурден, винаги имаше нещо смешно в каквато и преизподня да се намираше. Светът не се държеше на плещите на Атлас. Нямаше никакъв огромен мускулест здравеняк с чувство за отговорност. Светът балансираше на пирамида от клоуни, а те винаги се надсмиваха едни на други, правеха си майтапи и надуваха смешните си свирки. Но макар и да беше абсурдно, макар животът често да беше еднакво ужасно труден и забавен, хората продължаваха да умират. И Тоби можеше да умре. Хедър. Всички те. Лутър Брайсън постоянно се беше шегувал, смееше се секунди преди към гърдите му да полетят куршумите.

Джак забърза след Харлан Мофит.

Вятърът беше студен.

Хълмът беше хлъзгав.

Денят беше суров и сив.

Докато се изкачваше по стръмния заден двор, Тоби си представи, че се намира в зелена лодка в студено черно море. Зелена, защото това беше любимият му цвят. На хоризонта не се виждаше никаква земя. Само неговата зелена лодка и той в нея. Морето беше старо, древно. Много, много старо и древно. Толкова старо, че беше станало като живо, можеше да мисли и да си иска своето. Морето искаше да се надигне от всички страни на зелената лодка и да я погълне. Да я замъкне хиляди метри надолу в мастиленотъмните води заедно с Тоби в нея. Десет хиляди метра, двайсет хиляди, надолу и надолу към място, в което няма никаква светлина, но се чува странна музика. В неговата лодка Тоби имаше чували с успокояващ прах, който беше взел от някой герой, сигурно от Индиана Джоунс, от И Ти или от Аладин. Май от Аладин, който го беше получил от Джина. Той започна да ръси праха в морето, докато малката му зелена лодка се носеше самотно. И макар че прахът изглеждаше лек и сребрист в ръцете му, по-лек и от перце, той ставаше много тежък, когато падаше във водата, но тежък по забавен начин. Магическият прах не потъваше, а се простираше по повърхността и правеше морето спокойно и гладко като огледало. Древното море искаше да се надигне и да погълне лодката, но Успокояващият прах го притискаше с тежестта си по-силно от желязо. В най-тъмните дълбини морето яростно бушуваше, разгневено от Тоби. Повече от всякога искаше да го убие, да го удави, да разбие тялото му в крайбрежните скали и рифове, да го носи във водите си, докато не се превърне в дребни песъчинки. Но не можеше да се надигне, не можеше. Беше спокойно на повърхността, мирно и спокойно, спокойно.