Читать «Зимна луна» онлайн - страница 196

Те навлязоха с висока скорост в частната алея. Джак не беше предполагал, че е възможно, като се имаше предвид дебелината на снега, натрупал се през последните шестнайсет часа.

Харлан вдигна снегорина с няколко сантиметра по-нагоре, за да не му пречи на движението.

— Не е необходимо да изгребваме всичко до голата земя. Може да се натъкнем на някоя голяма бабуна по пътя — каза той. Горните три четвърти от снежната покривка отхвърчаха настрани.

— Как познаваш къде се намира алеята? — попита Джак, тъй като бялата пелена затрудняваше видимостта.

— Бил съм тук и преди. Освен това имам инстинкт.

— Инстинкт ли?

— Инстинкт на шофьор на снегорин.

— Няма ли да заседнем някъде?

— С тези гуми и този двигател? — Харлан се гордееше със своя камион, а и той пореше дълбокия сняг като въздух. — Никога не съм засядал. Не и когато карам аз. С това бебче бих могъл да отида в ада, да изрина цялата лава и да я завра в носа на самия дявол. Та какво викаш се е случило със семейството ти?

— В капан са — загадъчно изрече Джак.

— Искаш да кажеш в снега?

— Да.

— Че тук няма нищо толкова стръмно, та да падне лавина.

— Не е лавина — отвърна Джак.

Стигнаха до хълма и се насочиха към завоя при ниските гори. Къщата трябваше да се покаже всеки миг.

— В капан на снега? — продължи да се тревожи Харлан. Той не отклони поглед от пътя, но се намръщи, сякаш искаше да погледне Джак в очите.

Къщата се показа. Почти скрита от натрупалия сняг, но все пак видима. Тяхната нова къща. И нов живот. Ново бъдеще. Те горяха.

Пред компютъра, когато беше психически свързан с Дарителя, но не напълно под неговата власт, Тоби го беше опознал, почувствал го бе с ума си. От любопитство беше пуснал мислите му в себе си, докато продължаваше да казва „не“, и малко по малко го беше изучил. Едно от нещата, които научи, беше, че то никога не е срещало създания, които да могат да влязат в неговия ум така, както то влиза в умовете на другите създания. Затова не забелязваше Тоби в своето съзнание, не го чувстваше, мислеше, че комуникацията е еднопосочна. Трудно беше да се обясни, но това беше най-доброто, което можеше да прави. Да се промъкне в неговия разум, да види неща, ужасни неща. Мястото не беше никак приятно, а тъмно и страшно. Не го възприемаше като смела постъпка, само като нещо, което трябваше да се направи. Което капитан Кърк, Спок, Люк Скайуокър или всеки подобен смелчага би направил на негово място или ако срещнеше нова и разумна враждебно настроена раса в далечните краища на галактиката. Те щяха да се възползват от всяко предимство, да умножат познанията си както могат.

Така направи и той.

Голяма работа, какво толкова.

Сега, когато шумът, излизащ от радиото, го потикваше да отвори вратата — само отвори вратата и го пусни в теб, приеми мира и удоволствието, пусни го вътре в теб — той направи така, както нещото поиска. Но не го пусна дълбоко в себе си, не и на половината от степента, в която той беше влязъл в него. Както с компютъра онази сутрин той се намираше по средата между пълната свобода и робството. Вървеше по ръба на пропастта, като внимаваше то да не разбере за неговото присъствие, докато не стане готов за удар. Дарителят препускаше из неговия ум, убеден, че е удържал надмощие, Тоби не си губеше времето. Той си представи, че собственото му съзнание представлява колосална тежест и притиска съзнанието на Дарителя. По-тежко от всичките планети в Слънчевата система, взети заедно. Притискаше съзнанието на Дарителя и го смазваше, сплескваше го на тънка палачинка. Притискаше го здраво на място и не го пускаше. Така съзнанието на извънземното можеше да мисли бързо и стремително, но не можеше да реагира на мислите на Тоби.