Читать «Зимна луна» онлайн - страница 194

За негова изненада шофьорът отвори вратата широко, наведе се и погледна надолу. Беше пълничък брадат мъж с дълга коса и шапка а ла Джон Диър. Той се провикна, за да заглуши вятъра и двигателя:

— Проблем ли има?

— Семейството ми се нуждае от помощ!

— Каква помощ?

Джак дори не си и помисляше да обяснява за срещи с извънземни.

— Могат да умрат, за Бога!

— Да умрат? Къде?

— Ранчо Куотърмас.

— Ти ли си новият?

— Да!

— Качвай се!

Мъжът дори не го попита защо носи пушка. Сякаш всеки в Монтана можеше да се разхожда едва ли не навсякъде с пушка-помпа. Какво пък, сигурно беше така.

Хванал пушката с една ръка, Джак се покатери в кабината. Внимаваше къде стъпва и беше достатъчно умен да не се опитва да скача като маймуна. По някои части на каросерията се беше образувал лед. Той се подхлъзна няколко пъти, но не падна.

Когато Джак стигна до отворената врата, шофьорът се протегна да вземе пушката му и да я сложи вътре. Той му я подаде, макар за миг да си помисли, че без мосберга ще получи ботуш в гърдите и ще бъде съборен на пътя.

Шофьорът обаче беше добър самарянин. Той подпря пушката и каза:

— Това не е лимузина, има само едно място. Ще ни е малко тясно. Ще трябва да се свиеш зад мен.

Пространството между седалката на шофьора и задната стена на кабината беше по-малко от шейсет сантиметра на метър и половина. Таванът беше нисък. На пода бяха поставени няколко правоъгълни кутии с инструменти и той трябваше да дели оскъдното място с тях. Шофьорът се наведе напред, а Джак се мушна първо с главата напред, след което издърпа и краката си. Беше нещо като полулежащ на едната си страна и полуседнал.

Шофьорът затвори вратата. Камионът продължаваше да бръмчи, а вятърът да свири.

Ако Джак се наведеше леко напред, можеше да говори направо в ухото на своя спасител.

— Добре ли си? — попита го шофьорът.

— Да.

Вътре в кабината не се налагаше да викат, но въпреки това трябваше да говорят високо.

— Толкова е тясно тук — започна шофьорът. — Може и да сме непознати в момента, но докато стигнем там, вече ще си знаем и кътните зъби като новобрачна двойка. — Той включи на скорост. — Ранчо Куотърмас, основната къща?

— Точно така.

Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.

Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.

Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.

През дима в коридора се виждаше огънят.

На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.

Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.