Читать «Зимна луна» онлайн - страница 185

Хедър остави узито на пода и се зае с капачката на тубата.

Огънят трябваше да свърши работа. Трябваше да повярва, че ще свърши. Ако нещото изгореше, нямаше да му остане нищо, с което отново чудодейно да се възстанови. Телата са. Но телата, превърнати в пепел, не можеха да възвърнат нито формата, нито функциите си, без значение колко извънземна беше тяхната плът и колко бърз беше метаболизмът им. Дяволите да го вземат, огънят трябва да свърши работа.

— То никога не се бои — каза Тоби с глас, който издаваше дълбокия му страх.

— Бягай от тук! Хайде! Бягай в спалнята! Бързо!

Момчето побягна, а кучето го последва.

Понякога на Джак му се струваше, че е плувец в бяло море под бяло небе и се намира в свят, който беше странен като планетата, от която беше пристигнал нашественикът в ранчо Куотърмас. Макар че усещаше земята под краката си, докато измина с газене и влачене единия километър до селския път, той нито за миг не можа да погледне надолу заради силната снежна виелица. Земята му изглеждаше толкова нереална, колкото дъното на Тихия океан беше за плувеца на хиляди метри отгоре на повърхността. Снегът покриваше всичко и пейзажът приличаше на гледка от океанските дълбини. На места вятърът беше натрупал повече сняг и изваял от него заострени фигури, подобни на застинали вълни, преди да паднат на брега. Горите, които сигурно контрастираха на белотата, която запълваше зрителното му поле, бяха закрити от гъстата като морска мъгла виелица.

В тази бяла земя основната опасност беше загубата на ориентация. Два пъти се беше отклонил от курса, докато още се намираше в границите на собствения си имот. Беше забелязал грешките си само защото изравнената трева на поляните под краката му беше по-мека, отколкото покритата с по-твърда настилка алея.

Стъпка след стъпка, правени с неимоверни усилия, Джак очакваше нещо да изскочи от снежните завеси или да се надигне зад някоя преспа. Самият Дарител или един от неговите заместители от гробищата. Постоянно се оглеждаше, готов да стреля, за да свали всяко нещо, което го връхлети.

Беше доволен, че взе със себе си слънчевите очила. Дори и в сенките непрекъснато го тормозеше ослепителната и ярка снежна белота. Трябваше да напряга очите си, за да вижда в монотонния пейзаж и за да се пази от възможно нападение, както и за да запомня детайли от гледката за ориентири, които щяха да му помагат да върви по избрания маршрут.

Стремеше се да не мисли за Хедър и Тоби, Когато го правеше, забавяше крачка и почти се поддаваше на изкушението да се върне обратно и да забрави за Пондероса Пайнс. Заради тях и заради себе си той прогонваше тези мисли, концентрираше се само върху терена и буквално се превръщаше в машина-снегоход.

Суровият вятър не преставаше да вие, запращаше сняг в лицето му и го караше да се навежда още по-ниско. Вятърът го събори два пъти — веднъж дори изпусна пушката в снега и трябваше да рови упорито, за да я намери — и се превърна в безпощаден и силен враг. Когато стигна до края на частната алея и спря, за да си отдъхне между високите дървени стълбове и надписа, който отбелязваше входа на ранчо Куотърмас, Джак започна така да ругае вятъра, сякаш той можеше да го чуе.