Читать «Зимна луна» онлайн - страница 184
Дийн Кунц
От мига, в който двата отделени израстъка бяха започнали да се търсят, беше изминало по-малко от половин минута.
Тези думи бяха според Джак част от това, което Дарителят беше казал чрез Тоби в гробището.
Тогава беше тайнствено и мистериозно твърдение. Сега стана прекалено ясно. Телата са — сега и завинаги, плът без край. Телата са — заменими, ако се наложи, цинично приспособими, отделящи се на части, без загуба на интелекта, паметта и следователно с неограничен запас.
Мрачнотата на нейното светкавично прозрение, възприятието, че те няма да могат да победят, колкото храбро и достойно да се сражават, за миг я извади от равновесие и я прати в състояние на лудост. Вместо да избяга от чудовищното чуждо създание, което решително слизаше по стъпалата, за да се присъедини към масата-майка, както би направил всеки нормален човек, тя се втурна след него. Скочи от площадката с яростен вик, който прозвуча като предсмъртния вой на попаднало в капан диво животно. Беше насочила микроузито пред себе си.
Макар и да съзнаваше, че се излага на ужасна опасност, като в същото време изоставя и Тоби в горната част на стълбите, Хедър не беше в състояние да се спре. Тя премина едно, две, три, четири, пет стъпала надолу, докато раковидното беше преодоляло само две. Между тях оставаха четири стъпала, когато нещото внезапно промени посоката си. Сякаш му беше все едно дали върви напред, назад или настрани. Тя се спря толкова рязко, че едва не загуби равновесие. А ракът се заизкачва към нея много по-бързо, отколкото беше слизал.
Три стъпала оставаха между тях.
Две.
Хедър натисна спусъка и изстреля последните куршуми в пълзящата форма. Накъса я на четири, пет или шест безкръвни парчета, които заподскачаха няколко стъпала надолу и започнаха да се гърчат. Отново бяха гъвкави и подобни на змия. Гърчеха се без прекъсване. Целенасочено и тихо се бяха устремили едно към друго.
Тишината беше най-лошото. Никакви викове, когато стреля по него. Никакви яростни крясъци. Само търпелива и тиха регенерация, решително продължаване на атаката. Тя вече не вярваше, че ще победи.
В долната част на стълбите привидението се беше изправило. Дарителят, все още прикрепен към трупа, започна отново да изкачва стъпалата нагоре.
Моментното безумие на Хедър спря. Тя бегом се изкачи на площадката, грабна тубата с бензин и отиде на втория етаж, където я чакаха Тоби и Фалстаф.
Ритривърът трепереше. По-скоро със скимтене, отколкото с лай, кучето гледаше така, сякаш разбираше опасенията на Хедър: отбраната беше невъзможна. Това беше враг, който не можеше да бъде повален с оръжие, камо ли със зъби или с нокти.
Тоби каза:
— Трябва ли да го правя? Не искам.
Тя не разбра какво се опитва да й каже, а и нямаше време да го пита:
— Ще се оправим, скъпи, ще успеем.
От стъпалата на първия етаж, извън полезрението им, се разнесоха тежки стъпки. Съскане. Беше като съскането на пара, изпускана от тръба.
