Читать «Зимна луна» онлайн - страница 168

Той прочете откъси от написаното за вълните от буквално осезаем звук, който беше събудил Едуардо Фернандес през нощта; за призрачната светлина в гората.

— Мислех, че ще дойде от небето, ще бъде космически кораб каза тя. — Очакваш… след всичките тези филми и книги, очакваш да дойдат от някакви огромни кораби.

— Когато говорим за извънземни, трябва да имаме предвид напълно различни и странни чужденци — отвърна Джак. Едуардо подчертава това още на първата страница. Много странни, извън нашето разбиране. Нищо, което да можем да си представим — включително и кораби.

— Страх ме е от това, което може да се случи. От това, което ще трябва да правя.

Воят на вятъра беше като някакъв електронен писък: жив и настоятелен, сякаш го издаваше живо същество. Хедър коленичи до Тоби и каза:

— Ще се оправим, скъпи. Щом знаем вече, че отвън има нещо и малко за това какво представлява то, ще се оправим. — Как искаше да бъде поне наполовина толкова уверена в това.

— Ама и аз не би трябвало да се плаша.

Джак отново вдигна очи от дневника и каза:

— Няма нищо срамно в това да се страхуваш, хлапе.

— Ти никога не се плашиш.

— Напротив. В момента съм уплашен до смърт.

Това разкритие изуми Тоби:

— Наистина ли? Та ти си герой.

— Може и да съм, а може и да не съм. Но няма нищо необикновено в това да си герой. Повечето хора са герои. Майка ти е герой, ти също.

— Аз?

— Да. Заради начина, по който се справяше с изпитанията през последната година. Имаше много смелост.

— Не се чувствам смел.

— Истински смелите хора никога не се чувстват такива.

— Много хора са герои дори и изобщо да не залягат под куршумите и да не преследват лошите — добави Хедър.

— Хората, които ходят на работа, правят жертви, за да изхранват семействата си. Те се справят, без да вредят на другите. Ето тези са истинските герои — каза Джак. — Много са. И понякога всеки от тях се страхува.

— Значи е добре, че съм уплашен?

— Точно така. Ако никога не се плашеше от нищо, щеше да си или много глупав, или луд. Знам, че не си глупав, защото си ми син. Лудостта, от друга страна…, ами не мога да съм много сигурен за това, защото се предава по фамилната линия на майка ти.

Джак се усмихна.

— Тогава сигурно ще се справя — каза Тоби.

— Ще преживеем и това — увери го баща му.

Хедър срещна погледа на Джак и се усмихна, за да му каже: „Ти се справи толкова добре, трябва да те обявят за баща на годината.“

Той й намигна. Господи, как го обичаше.

— Тогава то е лудо — каза момчето.

— Какво? — попита Хедър намръщено.

— Извънземното. Не може да е глупаво. По-умно е от нас, може да прави неща, които ние не можем. Значи остава да е лудо. Но никога не се страхува.

Хедър и Джак се спогледаха. Този път нямаше усмивки.

— Никога — повтори Тоби. Хедър се върна при прозорците.

Джак прескочи някои от следващите страници в дневника, намери пасажа за прохода и го прочете на глас. Застанала на ръба, голяма монета чернота. Тънка като лист хартия. Достатъчно голяма, за да мине през нея влак. Чернота от изключителна чистота. Едуардо дръзнал да пъхне ръката си в нея. Почувствал, че нещо излиза от този страшен мрак.