Читать «Зимна луна» онлайн - страница 167

Тоби седеше до масата и отпиваше от горещия шоколад. Кучето лежеше в краката му. Момчето вече не беше в транс, беше напълно откъснато от мистериозния натрапник от сънищата. Въпреки това беше прекалено тихо и послушно.

Макар че Тоби се беше чувствал добре вчера на обяд и вечерта, след като беше преживял очевидно много по-силен натиск в гробището, Хедър се тревожеше за него. Той беше останал след първия инцидент без никакви спомени за случилото се, но травмата от душевното заробване сигурно беше направила дълбоки белези в съзнанието му, последиците, от които можеха да се разберат едва след седмици или месеци. А и той помнеше втория опит за контрол, защото този път кукловодът не беше успял или да доминира над него, или да потисне паметта му с телепатичната си намеса. Срещата, която беше имала със съществото в съня си онази нощ, беше страшна и толкова отблъскваща, че тогава я бяха обзели силни пристъпи на гадене. Преживяното от Тоби, много по-силно и дълбоко от нейното, сигурно беше неизмеримо по-ужасяващо и афектиращо.

Движеща се нервно от единия прозорец до другия, Хедър спря зад стола на Тоби, сложи ръце на раменете му, стисна го леко, поглади косата му и го целуна по главата. На него не трябва да му се случи нищо. Сърцето й се свиваше, като си представеше как го докосва онова нещо каквото и да беше то и както и да изглежда. Или от една от онези кукли. Беше непоносимо. Беше готова да умре, но да не позволи това да се случи.

Джак отмести поглед от бележника, след като бързо прочете първите три или четири страници. Лицето му беше бяло като снега навън.

— Защо не ми каза за този дневник, когато го откри?

— Заради начина, по който Едуардо го беше скрил в хладилната камера. Помислих, че е нещо лично и не е наша работа да се ровим в него. Помислих, че само Пол Йънгблъд може да го види.

— Трябваше да ми го покажеш.

— Хей, и ти не ми каза какво се е случило в гробището укори го тя. — А това е къде-къде по-голяма тайна.

— Извинявай.

— Не сподели и какво са ти казали Пол и Травис.

— Беше грешка. Но… сега знаеш всичко.

— Сега — да. Накрая.

Беше бясна, че той е скрил от нея подобни неща, но гневът й беше поутихнал. Защото, разбира се, тя също беше виновна. Не му беше разказала за неспокойствието, което беше почувствала по време на обиколката из имота в понеделник на обяд. Предчувствието, което изпита, за насилие и смърт. Кошмарът й. Увереността, че нещо имаше на стълбите отзад, когато беше отишла в стаята на Тоби онази нощ.

През всичките години на техния брак никога не бе имало толкова много премълчани неща между двамата. Искаха новият им живот да бъде перфектен, затова не желаеха да изразяват открито своите съмнения и резерви. Заради неспособността си да стигнат един до друг, макар и действията им да бяха подтиквани само от добри намерения, сега можеха да платят с живота и на тримата.

Тя посочи към дневника и каза:

— Има ли нещо?

— Мисля, че тук всичко е написано. Как е започнало. Разказал това, което е видял.