Читать «Зимна луна» онлайн - страница 164

— Тоби, вчера в гробището ти не беше точно по средата.

— Заминал.

— Да, направо никакъв те нямаше.

— Заминал.

— Не можех да те стигна.

— Дяволите да го вземат — каза гневно Хедър и Джак не погледна към нея, защото знаеше, че в очите й пламти огън. Какво се случи вчера, Джак? Защо не ми каза, за Бога? Нещо такова ли? Защо не ми каза!

Без да среща погледа й, той отвърна:

— Ще ти кажа, обещавам. Само ме остави да свърша.

— Какво още не си ми казал? — настоя тя. — Господи, какво става, Джак?

Той попита Тоби:

— Когато си беше заминал вчера, къде беше отишъл?

— Заминал.

— Заминал къде?

— Отдолу.

— Отдолу? Отдолу под какво?

— Под него.

— Под…

— Контролиран.

— Под това нещо? Под неговия разум?

— Да. На тъмно място. — Гласът на Тоби потрепери от страх при спомена за преживяното. — Тъмно място, студено. Бях притиснат в тъмно място и ме болеше.

— Изключи го, изгаси го! — извика Хедър.

Джак я погледна. Беше ядосана и в същото време много уплашена.

Замоли се тя да прояви търпение и каза:

— Бихме могли да изключим компютъра, но така няма да можем да се опазим от това нещо. Помисли, Хедър. Може да стигне до нас по много пътища — чрез сънищата, телевизията. Очевидно дори докато сме будни може да го направи по някакъв начин. Тоби беше буден вчера, когато то го хвана.

— Аз го пуснах вътре — обади се момчето.

Джак се поколеба дали да зададе въпроса, който може би беше най-важен от всички.

— Тоби, чуй ме…, когато то те контролира… трябва ли всъщност да се намира в теб? Физически? Или част от него се намира някъде другаде?

Нещо в мозъка, което може да се открие при дисекция. Или прикрепено към гръбначния стълб. Нещо подобно на това, за което Едуардо Фернандес беше искал от Травис Потър да провери.

— Не — каза момчето.

— Никакво семе… яйце… червей… какавида… нищо, което да прониква в тялото?

— Не.

Това беше хубаво, много хубаво, слава на Бога и на всички ангели. Беше много хубаво. Защото ако нещо беше имплантирано, как щеше да го извади от собственото си дете, как щеше да го освободи, как можеше да отвори неговия мозък и да го откъсне?

Тоби каза:

— Само… мисли. Нищо друго вътре в теб освен мисли.

— Искаш да кажеш, че използва нещо като телепатичен контрол?

— Ъхъ.

Как изведнъж невъзможното можеше да се превърне в неизбежно. Телепатичен контрол. Нещо от отвъд, враждебно и странно, способно да контролира други биологични видове чрез телепатия. Щуро и налудничаво, сякаш излязло от някой научнофантастичен филм. Но в същото време беше реално и истинско.

— И сега отново иска да влезе вътре ли?

— Да.

— Но ти няма да го пуснеш вътре, нали? — попита тя.

— Не.

— Можеш да го държиш настрани? — попита Джак.

— Да.

Значи имаха някаква надежда. Още не беше свършило всичко за тях.

Джак каза:

— Защо те напусна и те остави вчера?

— Отблъснахте.

— Ти го отблъсна навън?

— Да. Отблъснах го. Мрази ме.

— Че го отблъсна навън ли?

— Да — гласът му премина в шепот. — Но то е… то… то мрази… мрази всичко.

— Защо?

Алени и оранжеви нюанси бясно играеха по лицето на момчето и се отразяваха в очите му. То отново отвърна шепнешком:

— Защото… То е такова.