Читать «Зимна луна» онлайн - страница 163

— Какво иска?

— Иска да го пусна вътре, просто да го пусна.

— О, Господи! — сепна се Хедър и се пресегна към бутона за изключване.

Джак спря ръката й като първия път. Пръстите й бяха бледи и студени.

— Какво има? — попита я той, макар и да се боеше, че вече знае отговора. Думите „да го пусна вътре“ го бяха разтърсили със сила, която беше почти равна на тази на куршумите на Ансън Оливър.

— Миналата нощ — започна тя, втренчила се ужасено в екрана — го видях в съня си. — Сигурно неговата ръка беше станала студена. Или може би тя почувства, че той трепери. Хедър примигва. — И ти ли го сънува!

— Снощи. Събудих се по средата.

— Вратата — каза тя. — Иска от теб да намериш вратата в самия тебе, да я отвориш и да го пуснеш вътре. Джак, по дяволите, какво става тук! Какво, по дяволите, става тук?

Искаше му се да можеше да й отговори. Или може би не го желаеше. Беше по-уплашен от това нещо, отколкото всеки останал, с когото се беше сблъсквал като ченге. Беше убил Ансън Оливър, но за този враг не знаеше дали може да го докосне, дали изобщо може да го открие или да го види.

— Не — каза Тоби отново на монитора.

Фалстаф изскимтя и се оттегли в ъгъла. Остана там нащрек и напрегнат.

— Не. Не.

Джак се наведе до сина си:

— Тоби, можеш ли да ме чуеш в момента, мен и майка ти?

— Да.

— Ти не си напълно под негово влияние.

— Само малко.

— Ти си… някъде по средата.

— По средата.

— Помниш ли вчерашната случка в гробището?

— Да.

— Помниш това нещо… дето говореше чрез теб.

— Да.

— Какво? — попита Хедър изненадана. — Какво е станало в гробището?

На екрана се появиха вълнисто черно, жълти изригвания, кипящи мехури червено.

— Джак — сърдито изрече Хедър, — ти ми каза, че нищо не се е случило. Каза, че Тоби се бил замечтал — просто стоял в гробището и мечтаел.

Джак се обърна към сина си:

— Но не помниш нищо за гробището, след като се случи.

— Не.

— Да помни какво? — настоя Хедър. — Какво, по дяволите, е трябвало да помни?

— По средата — потвърди момчето.

— Разкажи ми за това „то“, с което говориш — помоли Джак.

— Джак, недей — възпротиви се жена му.

Тя изглеждаше много разтревожена. Той знаеше как се чувства в момента. Но каза:

— Трябва да научим повече за него.

— Защо?

— Може би, за да оцелеем.

Не му трябваше да й обяснява повече. Тя знаеше какво означава това. Беше устояла на подобен контакт в собствения си сън. Враждебността на непознатото нещо. Неговата нечовешка ярост.

Отново се обърна към Тоби:

— Разкажи ми за него.

— Какво искаш да знаеш?

На екрана се виждаха всички оттенъци на синьото, разпростиращи се като японски ветрила, но без остри ръбове и очертания, едно синьо преливащо в друго.

— Откъде идва, Тоби?

— Отвън.

— Какво имаш предвид?

— Отвъд.

— Отвъд какво?

— Този свят.

— То… извънземно ли е?

— О, боже! — обади се Хедър.

— Да — отвърна Тоби. — Не.

— Кое от двете, Тоби?

— Не е толкова просто като… И да, и не.

— Какво прави то тук?

— Става.

— Става какво?

— Всичко.

Джак поклати глава:

— Не разбирам.

— Нито аз — отговори детето, приковано към екрана на компютърния монитор.

Хедър беше свила юмруци. Джак продължи: