Читать «Зимна луна» онлайн - страница 156

— Ти си любопитният — напомни му Тоби. — Сега ела, ще ти покажа — там има само стъпала.

Кучето като че се засрами и излезе на площадката. Опашката му беше наведена толкова ниско, че краят й докосваше една от задните му лапи.

Тоби слезе надолу три стъпала. Леко потрепери, когато първото изскърца, а после и третото. Ако майка му и баща му бяха долу в кухнята, те щяха да го забележат и да си помислят, че се опитва да си вземе сняг отвън — бос! — за да го занесе в стаята си и да гледа как се разтапя. Което не беше чак толкова лоша идея. Запита се дали снегът може да се яде. Три стъпала, две изскърцвания и той спря, след което се обърна към кучето:

— Е, видя ли?

Фалстаф с нежелание го последва.

Двамата се отпуснаха по тясната спирала. Опитваха се да вдигат колкото се може по-малко шум. Е, поне един от тях се опитваше, като се движеше по-близо до стената, където стъпалата скърцаха по-малко. Другият обаче имаше нокти, които дращеха и тропаха по дървото.

Тоби прошепна:

— Стълби, стъпала, виждаш ли? Можеш да слезеш по тях долу. Можеш да се качиш. Голяма работа. Какво си мислеше, че има зад вратата, а? Кучешки ад?

С всяка следваща стъпка се показваше ново стъпало. Заради начина, по който се виеха стълбите, човек можеше да види само няколко стъпала с избеляла боя. Така че долната площадка можеше да е само на две стъпала разстояние, а можеше и да е на сто, на петстотин. Или може би трябва да се спускаш надолу и надолу, в кръг, деветдесет хиляди стъпала. И когато стигнеш края, ще се озовеш в центъра на Земята, където има динозаври и изгубени градове.

— В кучешкия ад дяволът е котка — каза той на Фалстаф. Знаеш ли това? Голяма котка, ама много голяма. Стои на задните си лапи и има нокти като бръсначи…

Надолу и надолу, бавно, стъпка по стъпка. — Този голям дяволски котарак носи наметало от кучешка кожа и огърлица от кучешки зъби… Надолу и в кръг.

— …И когато играе на топчета…

Стъпалата под краката им скърцаха.

— …Той използва кучешки очи! Да, вярно е…

Фалстаф изскимтя.

— …Той е един много лош котарак, ама наистина лош.

Те стигнаха края на стълбите. Вестибюла. Двете врати.

— Кухнята — прошепна Тоби и показа към едната от вратите. Обърна се към другата — Задната веранда.

Можеше да отключи вратата, да отиде на верандата, да си нагребе две шепи сняг, дори да трябваше да ходи чак до двора за него, и да се върне в стаята си, без майка му и баща му да разберат. Можеше да си направи истинска снежна топка, първата му. Да я опита на вкус. Когато започнеше да се топи, щеше просто да я сложи в ъгъла на стаята и на сутринта нямаше да са останали никакви улики от неговата нощна разходка. Само вода. За която, ако някой я забележеше, можеше да обвини Фалстаф.

Тоби се пресегна за дръжката на вратата.

Ритривърът скочи, подпря се с предните лапи на стената до вратата и захапа китката на Тоби.

Момчето изпищя от изненада.

Фалстаф държеше челюстта си здраво върху китката, но не стискаше силно. Не искаше Да го нарани, само го държеше и гледаше Тоби, сякаш, ако можеше да говори, щеше да му каже нещо от рода на: „Не, не трябва да отваряш тази врата, забранено е, в никакъв случай не трябва да го правиш.“