Читать «Легло №12» онлайн - страница 5

— Да, почти същата кукла като тази, която подарихме на дъщеря ни Сара. Можеше да си движи краката, да танцува, да подскача, изобщо да върши всичко. И ако вие имате малко въображение, тези сламки могат да представляват много неща. Например личности, които те заобикалят и с които си в сътояние да разговаряш, или пари — всяка сламка да представлява банкнота от пет, десет, включително и хиляда долара. Да, тези сламки са нещо за мен и освен това СА СВОБОДНИ… макар че Адела и Сара…

Тази сцена толкова ме покърти, че ме накара да продължа да наблюдавам бедния Брукмън. С тъмните си ръце, изпъстрени с лунички и релефно изпъкнали вени върху тях, той се опитваше да скрие окъпаното си от сълзи лице. Цялото му тяло се тресеше.

— Открадна ли му сламките? — попита Гейб Хенлайн.

— Аз…

— Да, откраднал си ги! — изрева Гейб яростно и прехапа устни. В този момент приличаше на диво разярено животно.

— Не, не съм ги откраднал! Той ги е скрил! — уплашено отвърна Хенлайн.

— Питам те за последен път — настоя Гейб. — Открадна ли ги?

— Не, той ги е скрил. Винаги има навика да крие всичко, което притежава.

— Върни му ги, чуваш ли?

— Брукмън би трябвало да ги раздели…

— Или ги върни, или ти се заклевам, че ще ти смъкна кожата, а след това ще връча кокалите ти на Брукмън.

Хенлайн нямаше друг избор, освен да ги върне. Гейб прекара остатъка от седмицата с Брукмън. Връчи му всичките сламки, освен това няколко пъти поигра с тях заедно с бедния Брукмън. Хенлайн умря същата седмица, но Гейб не се присъедини към молитвите за утешение на душата му, които някои от нас изричаха. Истината е, че повечето само движеха устните си и мърмореха нещо, което сърцата им не чувстваха.

Но да се върна отново към Гейб. Трябва да отбележа, че той се намираше в състояние на дълбока тъга. Вече казах — не бе щастлив, наистина не беше. Ала притежаваше рядката дарба да сдържа емоциите си и да разсмива хората. Винаги се мъчеше да ни развлича и да си прави лоши шеги с роботите.

Когато те излизаха от залата, след като ни оставяха храната, Гейб се промъкваше зад някой от тях и го препъваше. След това се връщаше, тичайки, и се скриваше.

Тъй като роботите имаха само един крак, веднъж паднали на пода, за тях бе невъзможно да се изправят. Тогава пристигаха други роботи и помагаха на падналия да стане. Програмите им не даваха възможност да разберат причината за странното си падане и те монотонно повтаряха:

— Проклето падане, проклето падане. Бедният Брус, бедният Брус.

Винаги, когато Гейб успяваше да повали някой от проклетите автомати, ние се смеехме.

Никога не разбрахме защо всички роботи си викат един на друг „Брус“. Може би се дължеше на инженера, който ги беше конструирал и им беше дал своето име. Но както и да е, ние много се смеехме.

— Добра работа, Гейб! — казваше някой от нас.

— Ти си съвършен човек! — коментираше друг.

— Това ще ги накара да разберат с кого си имат работа — добавяше трети.

При такива случаи Гейб се усмихваше насмешливо и докато всички се смеехме и коментирахме падането на робота, залата изглеждаше съвсем друга.