Читать «Легло №12» онлайн

Дийн Кунц

Легло №12

Сега се намирам сред тъмнината и тишината, ограден от метални болногледачи, които сякаш се усмихват, докато се плъзгат насам-натам, сега целият ми свят си е отишъл и съм съвсем сам; сега, когато смъртта не престава да броди в полумрака и няма с кого другиго да се срещна, освен с нея, взех решение да опиша тази поразителна история. Твърде възможно е да я намерят, тъй като регистрират всичко, дори ехото на гласа ми. Да, твърде е възможно.

Затова не ми остава друго, освен да потърся някое тайно място, за да скрия написаното. Струва ми се, че най-подходящ за целта е стенния шкаф, защото в него има много хартии и едва ли ще им хрумне да го преровят. Макар че металните болногледачи не могат да четат и след смъртта на някого предпочитат да изгорят всичко, останало след него.

Не, написаното няма да е на сигурно, ако го скрия в моята маса.

Всички тези препятствия правят това място да изглежда като истински ад, лишен от възможност за връзка с външния свят. А човек има право да изживее собствения си живот, да съзерцава хубави жени, деца и кучета, както и толкова други хубави неща, които съществуват на този свят. Той не трябва да бъде затворен в стъклен буркан като някаква странна мостра и после поставен върху прашен рафт. И въпреки това чувствам, че пиша тази история като някакво странно насекомо, което стерилно размахва крилете си, затворено в стъклен флакон.

В началото бяхме единадесет души, а в залата се поместват дванадесет легла. Знаехме, че скоро някой от нас ще умре и ще останат повече свободни легла. Четирима живееха тук от осем години насам и мислехме, че скоро ще свършат — може би беше илюзия, но хранехме надежда, че скоро ще видим нови лица. В крайна сметка това бе единственото останало, което поддържаше в нас някакъв интерес към живота: След толкова години играта на дама и рисуването напълно ни бяха омръзнали.

По стечение на обстоятелствата веднъж в мистериозната болница при нас дойде английски джентълмен с изтънчени маниери. Два пъти беше ходил в Африка и винаги ми разказваше перипетиите си по време на многобройните сафарита, в които бе участвал на този континент. Ние с часове слушахме историите за диви зверове, притаени в гъсталака на джунглата, които само очакват появата на някой ловец, за да го разкъсат с мощните си остри нокти. Той ни разправяше за странни птици, мистериозни храмове и екзотични ритуали, както и за красиви аборигенки с мека тъмна кожа.

Но един ден умря, плюейки кръв, която изкачаше дори от носа му.

Всеки път, когато в залата се появяваше ново лице, чувствахме, че животът все още е запазил нещо интересно, за което си заслужава да го живееш. И както споменах по-горе, някой нов винаги се появяваше. Най-старите оббитатели на залата бяхме Либи (с истинско име Бъртренд Либърхед), Майк, Кю и аз. Ние бяхме ветераните. Либи беше изкарал единадесет години, аз само девет, Кю и Майк бяха по-нови — и двамата с по осем. Останалите имаха кой една седмица, кой един месец или най-много два, но бързо бяха стигали до изгарянето на труповете им, за да се превърнат на пепел. Трябва да призная, че за нас, ветераните, беше твърде изгодно повечето от тях да умират, тъй като това означаваше, че ще видим нови лица. Вие ме разбирате в края на краищата, не е ли така?