Читать «Легло №12» онлайн - страница 4

Сега си спомням, че веднъж между Брукмън и Хенлайн избухна ожесточена препирня и Гейб незабавно се намеси, тъй като двамата бяха стигнали до бой. Всичко стана толкова бързо, едва ли не докато премигнеш.

— Сигурен съм, че си ги взел! — изрече Брукмън, тръгвайки заплашително към Хенлайн. — Много скъпо ще ти струва, ако си ги взел! Ти си свиня и крадец!

Хенлайн, ново лице след нас, се изчерви до такава степен, че носът му заприлича на вулкан, готов да изригне, а между ъгълчетата на устните му се появи слюнка, подобна на бяла лава.

— Ти си измамник, Брукмън! — отвърна той още по-разярен. — Защо да ти ги взема? Какво ще направя с тях? Защо трябва да се нуждая от твоите глупави играчки?

— Когато настане време за вечеря и ни донесат ножове, заклевам се, че ще те нарежа на парчета. Засрами се, обрал си другаря по зала.

Всички се обърнахме в леглата, за да наблюдаваме по-добре разигралата се драма. Но заехме, че Брукмън и Хенлайн са добри приятели, и бяхме убедени, че няма да пролеят реки от кръв, а накрая всичко ще се уреди мирно.

Въпреки това Гейб скочи от леглото си така чевръсто и бързо, че ние, старците, останахме учудени и с отворени уста, понеже вече бяхме забравили за способността на младостта. Той раздели двамата приятели и им каза:

— Млъкнете! Нима искате някой робот да ви чуе и да пристигне, за да ви убие?

— Работата е там, че този идиот ме нарече крадец — отвърна Хенлайн, опитвайки се да се измъкне от обсега на опасния юмрук, с който Гейб го заплашваше.

— Какво е станало все пак? — попита Гейб.

— Открадна ми сламките — отвърна Брукмън. — Този проклет крадец ми ги открадна!

— Хайде, Брукмън, успокой се! — каза Гейб. — За какви сламки говориш?

Върху лицето на Брукмън се появи гримаса — също като на малко дете, хванато в някаква пакост. След това, доста засрамен, спря да се кара с Хенлайн и рече:

— Всеки човек иска да притежава нещо свое, изключително негово. Не си ли съгласен?

— Естествено, че съм съгласен, но за какви сламки говориш? Нищо не разбирам.

— Дълго време колекционирах сламките, с които ни дават да пием мляко, а с тях могат да се направят много неща. Например веднъж си направих кукла — същата като тази, която аз и Адела подарихме на дъщеря ни Сара, когато беше малка.

Докато говореше, по бузите на Брукмън се стичаха сълзи. Развълнувани, някой от нас отместиха поглед, но Брукмън продължи да говори: