Читать «Легло №12» онлайн - страница 3

— Нуждаете ли се от легло?

Всички помислихме, че Гейб възнамерява да стовари юмрука си върху робота, който го гледаше накриво. Вероятно щеше да стори това, ако Кю не беше надал предупредителен вик, привличайки вниманието на Гейб.

— Вечерята ще бъде сервирана след два часа — произнесе доктор Домо. — Това ли искате да научите?

— Искам да изляза оттук.

— Да не би да умирате? — попита роботът.

— Как да умирам, когато съм само на двайсет и седем години? — отвърна Гейб с глас, който сякаш напомняше, че старците около него приличат на стари папируси, готови да се разсипят на прах. Мисля, че се почувствахме засегнати от тона, с който той отговори на робота.

— Желаете ли легло? — отново попита доктор Домо и сякаш изглеждаше притеснен.

Роботите от този вид бяха програмирани да отговарят на седемстотин различни въпроси: „Искате ли да ми дадете легло? Ще ми донесете ли листове хартия? Какво има за вечеря? Изглежда, че чувствам болки, ще ми помогнете ли?“ и така нататък. Но те не бяха програмирани да вникнат в проблема на Гейб.

И той направи това, което възнамеряваше да извърши по-рано. Изхвърли мускулестата си ръка и стомвари юмрука си в лицето на робота. Но ударът не постигна целта си, защото металните болногледачи са програмирани да се защитават от разярени или луди пациенти. За десета от секундата членестоногата ръка на робота се стовари върху Гейб и го събори на пода.

Либи и аз го повдигнахме и го довлякохме до леглото му. След това му направихме компрес със студена вода и с помощта на ленти от риза го привързахме към челото му.

— Къде съм? — попита Гейб, след като дойде на себе си.

Кю се опита да му обясни положението, но после предпочете да замълчи.

— Никога недей да спориш с робот-болногледач — каза Либи, който имаше натрупан опит от първите години на пребиваването си в залата.

Гейб направи усилие да се изправи на леглото. От ужасния удар дясната му буза беше подута, а може би това се дължеше и на падането му на пода, но вече бе станала морава на цвят. Честно казано, съвсем не изглеждаше приятно.

— Добре ли сте? — попита го Кю.

Аз мълчах, защото не съм от тези, на които им харесва да говорят за всичко. Това ми напомни за нещо, което Либи винаги казваше, когато пишех късите си разкази (а после роботите методично ги изгаряха). Обръщайки се към моя милост, той бе свикнал да произнася: „Приятели мои, старият Сем никога не говори много, но ще стане нашият най-добър биограф. Сигурен съм, че ще се справи по-добре от Джонсън.“

Е, както и да е, може би имаше право. Вероятно от това, което съм видял и преживял, ще излезе добра хроника. Даже е възможно времето да ми стигне, за да напиша тази история, както и да добавя много неща, които ще се случат след това. По-точно казано, всичко, свързано с мен, след като целият свят си отиде и ме остави сам. Тишината ми се натрапва, но не желая да я толерирам.

* * *

Няколко седмици след случилото се Гейб изглеждаше остарял като всички нас. Толкова, че приличаше на някой от старците в залата, тръгнал да мре. Разправи ни, че до него спял някакъв и една нощ роботите влезли да го отнесат, но сбъркали залата и отнесли друг. Обяснихме му, че греши, тъй като наоколо няма други човешки същества, освен нас самите, но той се разяри и започна да удря вратата. И роботите отново влязоха и отново го биха. Изглежда, че чак след този случай осъзна реалността на ситуацията. Научавайки истината, разбирайки, че никога няма да излезе жив оттук, Гейб се почувства още по-потиснат от нас. И въпреки всичко го прикриваше. Не само това — опитваше се да ни ободрява и успокоява. През цялото време, докато живя с нас в залата на зловещата болница, се стараеше да бъде симпатичен и приятен.