Читать «Лотарията» онлайн - страница 36

— Нямам никакви документи.

— Просто шофьорска книжка или паспорт. Друго не им трябва.

Лу Ан едва не се разсмя.

— Паспорт? Тук за да идеш от една мърлява махала до друга не ти трябва паспорт. А и шофьорска книжка нямам.

— Но нали смяташ да шофираш до Атланта? — От смайването на Джаксън й стана още по-смешно. Тоя човек уж си играеше с милиони, а не можеше да схване, че Лу Ан ще кара автомобил без книжка.

— Ще се изненадате, ако разберете колко хора вършат разни неща без разрешителни.

— Парите обаче не можеш да си вземеш без документ.

— Вие не сте ли някъде наблизо?

— Посетих славния Рикърсвил само заради срещата си с теб, Лу Ан. След като тя приключи, нищо повече не ме задържаше там. — Той отново замълча и когато заговори, Лу Ан почувства неудоволствие в тона му. — В такъв случай имаме проблем.

— Колко горе-долу струва билетът за влак?

— Около хиляда и петстотин долара.

Припомнила си дебелата пачка на Дуейн, Лу Ан внезапно бе осенена от ново хрумване. Отби встрани, остави телефона и бързо огледа вътрешността на колата. Кафявата кожена чантичка, която измъкна изпод предната седалка, не я разочарова. С парите в нея вероятно можеше да купи целия влак.

— Една жена, с която работя, наследи пари от покойния си мъж. Мога да й поискам в заем. Знам, че ще ми даде — увери тя Джаксън. — Ако плащам в брой, няма да ми трябва документ, нали?

— Парите са всевластни, Лу Ан. Само не използвай истинското си име, естествено. Измисли нещо простичко, да не звучи фалшиво. Иди сега да купиш лотарийния билет и после веднага ми се обади. Знаеш ли как да стигнеш до Атланта?

— Голям град е, доколкото съм чувала. Няма как да го пропусна.

— Сложи си нещо да прикриеш лицето си. В никакъв случай не бива да те разпознаят.

— Разбрах, мистър Джаксън.

— Почти на прага си, Лу Ан. Моите поздравления.

— Нещо нямам желание да празнувам.

— Не се тревожи, занапред все това ще правиш в живота си.

Лу Ан затвори телефона и се огледа. Стъклата на колата бяха тъмни и едва ли някой я беше видял, но не можеше дълго да разчита на това. Трябваше да се освободи от автомобила колкото е възможно по-бързо. Единственият въпрос бе къде да го остави. Не искаше да я видят как слиза от него. Висока окървавена жена с бебе на ръце, слизаща от кола с тъмни стъкла, трудно би останала незабележима. Най-после й дойде наум една идея. Може да бе малко опасно, но точно сега нямаше друга възможност. Направи обратен завой и подкара обратно. След двайсетина минути вече пъплеше бавно по черния път и напрягаше зрение да види какво става напред. Най-сетне караваната се показа. Не видя други коли, изобщо никакво движение. Когато спря, я скова леден ужас; пак усети железните пръсти на мъжа около шията си, видя острието на ножа да я приближава.

Смъкна стъклото край седалката до себе си, за да се ослуша за някакъв шум, ала не чу нищо. Извади бебешка пелена от торбата с нещата на Лиса и старателно избърса всички повърхности в колата, които бе докосвала. Гледала беше няколко епизода от „Най-търсените престъпници в Америка“. Ако не беше толкова опасно, щеше да влезе и в караваната, за да изтрие телефона. Но, тъй или иначе, бе живяла там повече от две години и навсякъде имаше нейни отпечатъци. Слезе от колата и натъпка колкото можа от парите под подплатата в сака на Лиса. Пооправи криво-ляво скъсаната си риза. Затвори безшумно вратата на колата и хванала Лиса със здравата си ръка, забърза обратно по пътя.