Читать «Лотарията» онлайн - страница 34

— Не разбирам. Мислех, че вие ще ми кажете с кои числа да играя. Печелившите числа.

— Няма нужда нищо да разбираш, Лу Ан. — Гласът на Джаксън леко се бе повишил. — Просто ще правиш каквото ти се казва. Когато вече имаш комбинацията, ще ми се обадиш и ще ми кажеш числата. За останалото ще се погрижа аз.

— А кога ще получа парите?

— Ще има пресконференция…

— Пресконференция! — Лу Ан едва не преобърна колата и взе да се мъчи да я овладее със здравата си ръка, като крепеше телефона с брадичка.

Джаксън вече говореше с нескрито раздразнение.

— Не си ли ги гледала по телевизията? Победителят присъства на пресконференция, която обикновено се провежда в Ню Йорк. Предават я по телевизията в цялата страна, по света дори. Правят ти снимка с официалния чек и после репортери ти задават въпроси за живота ти, за детето ти, за мечтите ти, за бъдещите ти планове. Твърде досадно, но лотарийната комисия държи на това. За тях е голяма реклама. По тази причина продажбата на билети се удвоява ежегодно през последните пет години. Всички обичат победителя, достоен за печалба ако не за друго, то защото повечето хора смятат самите себе си за достойни.

— Длъжна ли съм да го правя?

— Моля?

— Не искам да се показвам по телевизията.

— Боя се, че нямаш избор. Не забравяй, че ще забогатееш поне с петдесет милиона, Лу Ан. За такива пари организаторите очакват от теб да изтърпиш поне една пресконференция. И, честно казано, имат право.

— Значи трябва да отида?

— Безусловно.

— Истинското си име ли трябва да използвам?

— А защо не?

— Имам си свои причини да не го желая, мистър Джаксън. Длъжна ли съм?

— Да! Съществува известен юридически статут, Лу Ан, макар да не очаквам от теб да си наясно с него, наричан популярно закон „за правото да се знае“. Простичко казано, в него се твърди, че обществеността има право да знае истинската самоличност на спечелилите на лотарията.

Лу Ан въздъхна тежко и с разочарование.

— Добре де, а кога ще взема парите?

Джаксън направи дълга пауза. Косъмчетата по тила на Лу Ан настръхнаха.

— Чуйте, не си помисляйте да ми играете номера. Питам за проклетите пари!

— Не е нужно да настръхваш, Лу Ан. Просто обмислях как да ти го обясня по най-достъпен начин. Парите ще бъдат преведени по сметка, която ти посочиш.

— Но аз нямам никаква сметка. Никога не съм разполагала с достатъчно пари, че да открия сметка.

— Спокойно, Лу Ан. Аз ще се занимая с това. Ти нямаш грижа. От теб се иска само да спечелиш. — Джаксън се постара гласът му да звучи оптимистично. — Иди в Ню Йорк с Лиса, вземи тлъстия чек, усмихни се, помахай, кажи няколко приятни смирени слова и после прекарай живота си в безкраен празник.

— А как ще стигна до Ню Йорк?

— Добър въпрос. Аз обаче вече съм подготвен за него. Близо до мястото, където живееш, няма летище, но има автогара. Ще вземеш автобус до железопътната гара в Атланта, откъдето ще се качиш на линията Амтрак Кресънт. Гарата на Гейнсвил ти е по-близо, но там не продават билети. Пътуването е дълго — около осемнайсет часа с много спирки, но голяма част от него ще прекараш в сън. Ще те отведе право в Ню Йорк, без да се налага да сменяш влакове. Бих те качил на самолет до Ню Йорк, но е малко по-сложно. Трябва да покажеш документ за самоличност, а и, честно казано, не те искам толкова скоро в Ню Йорк. Аз ще уредя всичко. Ще се обадя и на вашата автогара, и на гарата в Атланта да ти запазя билети. Можеш да тръгнеш за Ню Йорк, когато се тегли лотарията.