Читать «Лотарията» онлайн - страница 223

— Питър?

Останките от детектив Ролинс — перука, мустаци, маска и гумени подплънки за плещите — бяха прилежно подредени на тежкото кресло. Джаксън, или по-точно Питър Крейн, по-големият брат на Алиша, стоеше и я гледаше угрижено, подпрял дясната си буза с длан.

Донован с право си бе помислил, че Боби Джоу Рейнълдс прилича на Алиша Крейн. Всъщност по-скоро Питър Крейн, наричан още Джаксън и маскиран като Боби Джоу Рейнълдс, много напомняше на Алиша Крейн. Приликата им бе изумителна.

— Здравей, Алиша.

Тя се вторачи в маскировъчните атрибути.

— Какво правиш? Какво значи всичко това?

— Мисля, че трябва да седнеш. Искаш ли да разчистя?

— Нищо не пипай. — Тя се хвана за дръжката на вратата, за да не падне.

— Не исках да те разстройвам — каза Джаксън с искрено разкаяние. — Просто при срещи с хората… очи в очи… се чувствам по-удобно в чужд образ, — Той се усмихна вяло.

— Не съм очарована. Едва не получих инфаркт.

Той бързо стана, хвана я през кръста и я поведе към дивана. Нежно погали ръката й.

— Съжалявам, Алиша, извини ме.

Тя отново се вторачи в останките от широкоплещестия детектив.

— За какво става дума, Питър? Защо ми задаваше всички тези въпроси?

— Защото трябваше да разбера доколко си осведомена. Необходимо ми е да знам какво ти е казал Донован. Тя бързо отскубна ръката си изпод неговата.

— Томас? Откъде знаеш за Томас? Не съм те виждала и чувала от три години.

— Толкова ли време мина? — каза той уклончиво. — Не се ли нуждаеше от нещо? Трябваше само да се обадиш.

— Чековете ти пристигат като по часовник — каза с лека горчивина тя. — Повече от това не ми е нужно. Щеше да е хубаво да те виждам понякога. Знам, че си зает, но все пак сме брат и сестра.

— Права си. — За миг той сведе поглед. — Винаги съм казвал, че ще се грижа за теб. И винаги ще го правя. Кръвта вода не става.

— Като казваш това, онзи ден говорих с Роджър.

— А, как е недостойното ни разхайтено братче?

— Трябваха му пари, както винаги.

— Надявам се, че не си му изпратила. Дадох му толкова, че да му стигнат за цял живот, дори му ги инвестирах. Единственото, което трябваше да прави, е да харчи малко по-разумно.

— Роджър няма капка разум, знаеш го. — Тя го погледна нервно. — Изпратих му някакви пари. — Джаксън понечи да каже нещо, но тя побърза да добави: — Помня какво ми каза преди години, но не можех да го оставя на улицата.

— Защо не? Той това заслужава. Не трябваше да живее в Ню Йорк. Много е скъп за него.

— Не може да се оправя сам. Той не е силен човек, не прилича на татко.

Джаксън прехапа език при споменаването на баща им. Сестра му така и не беше прогледнала през изминалите години.

— Забрави го, няма да си губя времето да обсъждам Роджър.

— Искам да ми кажеш какво става, Питър.

— Кога се запозна с Донован?

— Защо?

— Ако обичаш, просто ми отговори.

— Преди близо година. Беше написал дълга статия за татко и забележителната му кариера в Сената. Много вълнуващ материал, в който му отдаваше заслуженото.