Читать «Десетата улика» онлайн - страница 12

Но на нас с О’Гар вече не ни пукаше за никакъв Емил Бонфис — тази следа беше мъртва и погребана. Бяхме захапали новата идея — да намерим съперника на Гантворт.

Така дните минаваха и така въпросът остана неразрешен, докато стана време Мадън Декстър да се върне от Ню Йорк.

Клонът ни в Ню Йорк го следеше, докато напусне града, и ни предупредиха за тръгването му, така че, знаех с кой влак пристига. Щеше ми се да му задам няколко въпроса, преди да се види със сестра си. Може би щеше да ми каже каквото ме интересува, и то с охота, но трябваше да го докопам, преди неговата сестричка да му запуши устата.

Не познавах Мадън и не можех да чакам да слезе на Оукланд. А и не ми се искаше да водя със себе си Чарлс Гантворт или някой друг, та да ми го покажат.

Затова сутринта отидох в Сакраменто и се качих на влака, с който пътуваше. Сложих визитната си картичка в един плик и хванах за помощник едно момче от гарата. Пуснах го да върви пред мен през влака и да вика:

— Господин Декстър! Господин Декстър!

В последния вагон — този с големите панорамни стъкла — строен тъмнокос мъж в елегантен костюм от туид се извърна от прозореца, през който наблюдаваше перона на гарата, и протегна ръка към момчето.

Изучавах го, докато нервно разкъса плика и прочете картичката. Само за миг брадичката му потрепери, подчертавайки блудкавите черти на едно бездруго не особено волево лице. Дадох му между двайсет и пет и трийсет години. Косата му бе разделена на път по средата и пригладена надолу. Кафяви очи, големи и доста изразителни. Малък правилен нос, кестеняви, добре подрязани мустаци и много червени меки устни. От тоя модел беше.

Курдисах се на празното място до него точно когато откъсваше очи от картичката.

— Вие ли сте господин Декстър?

— Да — отвърна той. — Предполагам, искате да разговаряме за смъртта на господин Гантворт, нали?

— Ъхъ. Исках да ви питам за някои неща и тъй като се случи да съм в Сакраменто, хрумна ми, че ако се върнем заедно и си поговорим, няма да ви изгубя много време.

— Стига да знам нещо важно — увери ме той, — с удоволствие ще ви го кажа. Но на детективите в Ню Йорк вече разказах всичко и, струва ми се, не им бях много полезен.

— Да, но откакто тръгнахте от Ню Йорк, нещата се промениха — казах, взирайки се отблизо в лицето му. — Онова, което преди смятахме за маловажно, сега може да е от огромно значение.

Замълчах, а през това време той облизваше устни и отбягваше погледа ми. Може и нищо да не знае, помислих си, ама е на тръни. Оставих го да чака известно време и се направих на много замислен. Ако го подхванех както трябва, щях да изстискам всичко от него. Не изглеждаше да е от нещо твърдо.

Седяхме с доближени глави, така че останалите четири-пет души в купето да не чуват разговора ни. Това беше добре за мен. Всеки детектив знае, че често от човек с по-слаб характер лесно могат да се измъкнат сведение и дори признание, ако просто завреш лицето си в неговото и повишиш тон. В купето не можех да говоря високо, но близостта на физиономиите ни си беше предимство.