Читать «Сини лещи» онлайн - страница 26

— Мистър Грийвс наистина ли каза, че утре мога да се прибера у дома? — попита тя.

— Да, само трябва да слушате. Сигурна ли сте, че все още искате да дойда у вас? — Сестра Ансъл се усмихна и потупа пациентката си по ръката.

— Естествено — рече Марда Уест. — Нали така сме се разбрали?

Тя седна в леглото. Слънцето, което влизаше през прозореца, обливаше със светлина розите, лилиите, високите гладиоли. Шумът от движението, който идеше отвън, звучеше дружелюбно с познатите си приглушени звуци. Марда се замисли за градината, която очакваше нейните грижи, за собствената си спалня, за вещите си, за всекидневните домашни задължения, които сега, след като зрението и бе възстановено, щеше отново да поеме, забравила завинаги тревогите и страха, преживени през изтеклите месеци.

— Най-ценното нещо в живота — обърна се Марда Уест към сестра Ансъл — е зрението. Едва сега разбирам това. Едва сега разбирам какво можех да загубя.

Опряла на гърдите си хванати една в друга длани, сестра Ансъл и кимна съчувствено.

— Това, че виждате отново, е наистина чудесно. Сега вече няма опасност да загубите зрението си. — Ти тръгна към вратата. — Ще се върна в общежитието да почина малко. Като знам, че сте добре, ще мога да заспя спокойно. Ще ми поръчате ли нещо, преди да тръгна?

— Подайте ми, ако обичате, крема и пудрата — каза пациентката. — Да, и червилото, четката и гребена.

Сестра Ансъл донесе нещата от тоалетката и ги сложи върху леглото. Донесе и също огледалцето и парфюма, помириса съучастнически запушалката му и прошепна:

— Чудесен парфюм. Подарък ви е от мистър Уест, нали?

„Ето, че започвам да свиквам със сестра Ансъл“ — помисли си Марда. Представи си как си е у дома и слага цветя в малката гостна, избира книгите, които биха се харесали на сестра Ансъл, и и дава транзистор, за да не и е скучно вечер.

— Ще бъда при вас в осем часа.

Познатите думи, които в продължение на много дни и седмици бе чувала всяка сутрин, сега прозвучаха като любима мелодия. Най-сетне те се сляха в едно с човека, с лицето, което се усмихваше, с жената, чийто очи обещаваха приятелство и вярност.

— До довечера.

Вратата се затвори. Сестра Ансъл вече я нямаше. Болницата се бе съвзела от нощната паника и всичко си вървеше постарому — болнично всекидневие. Само за нея мракът се бе сменил със светлина. Отрицанието — с живот.

Марда Уест свали запушалката от шишенцето и се напарфюмира зад ушите. Уханието, което се разнесе, сякаш се сля с топлия светъл ден. Тя вдигна огледалцето и погледна в него. Стаята си беше същата, отвън нахлуваха уличните шумове, а след миг влезе дребничката санитарка, която вчера и приличаше на невестулка. Каза добро утро, но пациентката не отговори. Може би беше изморена. Санитарката избърса праха и си отиде.

Тогава Марда Уест отново вдигна огледалото и погледна в него. Не, не бе сгрешила. Широко отворените очи, които я гледаха, бяха очи на кошута, уплашени като пред жертвоприношение, а боязливата, покорна глава на сърната бе вече сведена смирено.