Читать «Сини лещи» онлайн - страница 2

— Сигурно ще мине време, докато свикна с тях, и в началото ще ме дразнят, нали? — заяви тя под формата на небрежен въпрос.

Но гласът на жената, която се бе грижила за нея през тези отегчителни дни, я успокои:

— Няма да ги усещате, мисис Уест.

Какъв благ, приятен глас и колко внимателно нагласяше възглавниците и поднасяше чашата към устните на пациента, а от ръката и се улавяше свежо ухание на сапун — тези неща и вдъхваха доверие, подсказваха и че такъв човек не би могъл да лъже.

— Утре ще ви видя — каза Марда Уест.

Сестрата жизнерадостно се засмя, този смях понякога идеше чак от коридора, сетне отговори:

— Да, аз ще бъда първата изненада.

Чудно защо спомените, свързани с постъпването и в клиниката, бяха тъй избледнели. Персоналът, който я прие, бе оставил в съзнанието и не образи, а сенки и стаята, където все още лежеше, бе нещо като дървена кутия — клетка. Дори хирургът, жив и енергичен по време на онези две спешни консултации, когато препоръча незабавно да я оперират, сега беше по-скоро глас, отколкото присъствие. Той даваше нареждания, нарежданията се изпълняваха — сякаш тази прелетна птица нямаше нищо общо с човека, който само преди няколко седмици я бе накарал да му се довери напълно и всъщност бе извършил чудо, бе възстановил увредената тъкан, спасил бе очите и.

— Не се ли вълнувате? — чу Марда тихия, благ глас на нощната сестра, която най-добре от всички разбираше през какви изпитания е преминала. Денем за нея се грижеше сестра Бранд. Тя излъчваше светлина, носеше слънцето, дневните багри. Слагаше във вазата свежи цветя, въвеждаше посетителите. За времето навън говореше, сякаш то е нейно собствено творение. „Страхотна жега“ — казваше, като отваряше широко прозорците и макар че отвън нахлуваше горещина, Марда усещаше някаква прохлада, идеща от униформата и, от колосаната шапчица. Друг път се чуваше равномерният ритъм на дъжда и въздухът ставаше малко по-студен, а сестрата обясняваше: „Градинарите сигурно ще се зарадват, но пък женският празник край реката ще се провали.“

Така беше и с храната — думите и превръщаха и най-безвкусните обеди в някакво специално лакомство. „Парченце калкан с, масълце?“ — предлагаше с жизнерадостен глас тя, тъй че човек и да нямаше апетит, ще не ще, трябваше да изяде и най-блудкавата риба, защото в противен случа сестра Бранд, която я бе препоръчала, можеше и да се натъжи. „Панирани ябълки, сигурна съм, че ще изядете две“, и ти се струваше, че ябълката е вече в устата ти — хрупкава, с подсладена корица, нищо че след това трябваше да погълнеш някаква несмилаема гадост. Нейният жизнерадостен оптимизъм не допускаше никакво недоволство — да се оплачеш от нещо, значи да я обидиш, а да си признаеш: „Оставете ме просто да полежа. Не искам нищо“, би било чисто и просто неблагодарност.

С нощта идеше утехата, — носеше я сестра Ансъл. Тя не очакваше да проявяваш храброст. В началото, когато се измъчваше от болки, не друг, а сестра Ансъл и предписа успокоителните хапчета. Тя именно оправяше възглавниците и поднасяше чашата към изсъхналите и устни. А когато с течение на времето Марда взе да губи кураж, нежният глас я успокояваше: „Скоро всичко ще мине. Очакването е най-тежкият период.“ Нощем, щом пациентката докоснеше звънеца, сестра Ансъл заставаше до леглото и. „Не можете да заспите? Знам, много е мъчително. Ще ви, дам нещичко и нощта няма да ви се види толкова дълга.“