Читать «Птиците» онлайн - страница 3

Той се развика, взе да ги удря с ръце, за да ги разпъди; както първата, така и тези литнаха над покрива и изчезнаха. Нат затвори бързо прозореца и го залости.

— Разбра ли какво стана? Нападнаха ме. Щяха да ми изкълват очите. — Нат остана до прозореца, взря се в мрака, ала не можеше да види нищо. В просъница жена му измърмори от леглото. — Не си измислям — ядоса се той. — Птиците бяха на перваза, наистина се опитваха да влязат.

Изведнъж от стаята на децата долетя уплашен вик.

— Това е Джил — рече жена му, разбудена от вика, и седна в леглото. — Иди да видиш какво става.

Нат запали свещта, но когато отвори вратата на спалнята, за да прекоси коридора, течението угаси пламъка.

Отново се разнесе ужасен писък, този път викаха и двете деца. Препъвайки се, той нахълта в стаята им. Край него в мрака пляскаха крила. Прозорецът бе широко отворен. Птиците нахлуваха вътре, удряха се най-напред в тавана и в стените, а сетне се завъртаха ниско в кръг и се насочваха към леглата на децата.

— Спокойно, тук съм! — изкрещя Нат и децата се хвърлиха с писъци към него, а в тъмнината птиците литнаха към тавана и пак се спуснаха да го нападат.

— Какво има, Нат, какво става там? — провикна се жена му от спалнята, а той бързо избута децата в коридора, затвори след тях вратата и остана сам в стаята с птиците.

Грабна едно одеяло от най-близкото легло и взе ожесточено да го размахва наляво-надясно из въздуха. Чувствуваше как тупват тела, чуваше пърхането на крила, но птиците все още не бяха победени, защото отново и отново се хвърляха в нападение, кълвяха ръцете му, главата, забиваха в него малките си човки, остри като вилица. Одеялото можеше да му служи само за отбрана; уви го около главата си и после, вече обгърнат в пълен мрак, взе да размахва голи ръце срещу птиците. Не смееше да си проправи път до вратата и да я отвори, да не би те да го последват.

Не можеше да каже колко е продължила битката в мрака, но най-сетне плясъкът на крила позаглъхна, накрая утихна и през одеялото се процеди светлина. Ослуша се, почака; не се чуваше нищо освен нервния плач на едно от децата в спалнята. Пърхането и плясъкът на крилата бяха спрели.

Нат свали одеялото от главата си и се огледа. Студената сива утринна светлина бе проникнала в стаята. Зората и отвореният прозорец бяха призовали живите птици; мъртвите лежаха на пода. Той се втренчи в малките трупове ужасен, потресен. Бяха все дребни птички, нямаше ни една по-голяма; по пода лежаха може би петдесетина. Червеношийки, сипки, врабчета, синигери, чучулиги и званки — птички, които по закона на природата летяха на отделни ята и си имаха отделна територия, а сега, съюзени в настървената битка, сами се бяха погубили, удряйки се в стените на спалнята. Той също бе успял да повали немалко. Едни лежаха с проскубани пера, други имаха кръв по човките си — неговата кръв.

Отвратен, Нат отиде до прозореца и се взря в широкото поле отвъд малката градинка.

Беше свил лют студ и измръзналата земя бе скована и черна. Не се виждаше скреж, онзи скреж, който блести бял на утринното слънце, а черна мразилка, донесена от източния вятър. Кипнало в пяна, настървено, още по-разбунено от настъпващия прилив, морето разбиваше ожесточено вълни в залива. От птиците нямаше и следа. Ни един врабец не чирикаше на плета отвъд градинската порта, нито пък се виждаше някой подранил дрозд или кос, който да кълве за червеи из тревата. Не се чуваше нищо друго освен вятъра и морето.