Читать «Птиците» онлайн - страница 5

— Изпъди ли птиците? — попита дъщеря му, успокоена от огъня в кухнята, от деня, от закуската.

— Да, няма ги вече — отвърна Нат. — Източният вятър ги е довел. Бяха уплашени и объркани, търсеха подслон.

— Те искаха да ни кълват — каза Джил. — Нахвърлиха се право срещу очите на Джони.

— Изплашени са били, затуй — обясни Нат. — Попаднали са в тъмната стая, не са знаели къде се намират.

— „Дано да не дойдат пак — рече Джил. — Може би ако им сложим хляб отвън на прозореца, те ще го изядат и ще отлетят.

Щом закуси, тя отиде да си вземе палтото и качулката, после си подреди чантата. Нат не каза нищо, но жена му го погледна през масата. Разбраха се безмълвно.

— Ще я заведа до автобуса — заяви той. — Днес нямам работа във фермата.

А докато детето се миеше, Нат поръча на жена си:

— Дръж прозорците затворени, вратите също. За всеки случай. Аз ще отида във фермата. Ще разбера дали са чули нещо нощес. — После тръгна с дъщеричката си нагоре по пътеката. Тя, изглежда, бе забравила нощната случка. Подскачаше пред него, гонеше листата, а леденият, вятър шибаше лицето и, поруменяло от студа.

— Ще вали ли сняг, тате? — попита детето. — Студено е.

Нат погледна към мрачното небе, усети как вятърът пронизва гърба му.

— Не — отговори и, — няма да вали. Тая зима ще е черна, без сняг.

През цялото време той търсеше с очи птиците: оглеждаше плетовете, взираше се над тях към ширналите се нататък поля, обърна поглед и към горичката от другата страна на фермата, където обикновено се събираха гарги и врани. Не видя нито една птица.

Другите деца чакаха на автобусната спирка, увити, с качулки на главите като Джил, с побелели, свити от студа личица.

Джил махна с ръка и изтича при тях.

— Баща ми казва, че няма да вали сняг. Зимата ще бъде черна.

Тя не съобщи нищо за птиците. Започна да се бута и да се боричка с едно момиченце. Автобусът се зададе и бавно се заизкачва по хълма. Нат качи детето, после се обърна и се запъти към фермата. Днес нямаше да работи, но искаше да се увери, че всичко е наред. Джим, краварят, тракаше със съдовете из двора.

— Шефът тука ли е? — попита Нат.

— Отиде на пазара — отвърна Джим. — Нали е вторник?

Той изтрополи с тежките си обувки и сви зад един навес. Сега нямаше време за Нат. Говореше се, че Нат бил нещо повече от другите. Книги четял и тям подобни. Нат бе забравил, че е вторник. Ето как бяха разбъркали главата му събитията от предната нощ. Той отиде до задната врата на къщата и чу гласа на мисис Триг, която пееше в кухнята на фона на някаква музика от радиото.

— Тука ли сте, госпожо? — извика Нат.

Тя приближи до вратата — усмихната, лъчезарна. Мисис Триг бе много блага жена.

— Здравейте, мистър Хокън. Можете ли да ми кажете отде се взе тоя студ? Такова време не знам, откакто се помня. И щяло да продължи, така казаха по радиото. Било свързано нещо с Полярния кръг.

— Днес не сме пускали радиото — рече Нат. — Тъй да се каже, имахме неприятности тая нощ.