Читать «Не след полунощ» онлайн - страница 2

Тук му е мястото да кажа няколко думи за личния си живот. И така, накратко. Неженен. Възраст — четиридесет и девет години. Родители — починали. Образование — Шърборн и Брейзноуз, Оксфорд. Професия, както вече знаете, учител. Играя крикет и голф, бадминтон и доста слабо бридж. Интереси извън преподавателската дейност — изобразително изкуство, както вече споделих, и пътувания, когато мога да си го позволя. Пороци — досега буквално никакви. От последното не бива да вадите заключение, че съм самодоволен, истината е, че в живота нищо особено не ми се е случвало, от която и страна да го погледна. Но това не ме е карало да страдам. Може би съм скучен човек. Усложнения от любовен характер не съм имал. На двадесет и пет години се сгодих за едно хубаво момиче, съседка, но тя се омъжи за друг. Навремето ме позаболя, но ми мина доста бързо, за по-малко от година. Един мой недостатък, ако приемем, че е недостатък, разбира се, може би обяснява еднообразието в досегашния ми живот. Това е нежеланието ми да се сближавам с хората. Имам приятели, но ги държа на разстояние. Принципът ми е да не задълбочавам отношенията си — сближиш ли се с някого, неизбежно ще си навлечеш неприятности, а може и беда да ти се случи.

Тръгнах за Крит през великденската ваканция — сам, с един неголям куфар и принадлежностите за рисуване. Като казах на чиновника от туристическата агенция, че не се интересувам от археологическите забележителности, а искам да рисувам, той ми препоръча хотел на източния бряг на залива Мирабело. Връчи ми брошура, според която мястото в общи линии отговаряше на изискванията ми. Приятна местност, хотел близо до морето и вилички на самия бряг. Освен това заможни курортисти — макар да не се смятам за сноб, не понасям наоколо ми да се въргалят книжни кесии и портокалови кори. Парите от две картини, нарисувани предната зима: едната — катедралата „Сейнт Пол“ в снежен ден, а другата — кътче от Хампстед Хийт, които моя братовчедка бе тъй любезна да купи, щяха да покрият разноските ми за пътуването. Задоволих още една своя прищявка, въпреки че всъщност това не бе наложително — при пристигането си на летището в Ираклион наех малък Фолксваген.

Полета (с кацане и преспиване в Атина) понесох добре и всичко мина без премеждия. Пътуването с колата — около седем-десет километра — бе малко отегчително, защото съм предпазлив шофьор и карах бавно, а когато шосето взе да се извива по хълмовете, стана направо опасно. Едни коли ме задминаваха, други изникваха право срещу мен и клаксоните им звучаха свирепо. Освен това беше страшна жега и бях гладен. Синият залив Мирабело и прекрасните планини на изток съживиха унилия ми дух и след като пристигнах в хотела, който имаше възхитително разположение, и обядвах на терасата, макар часът да бе вече два — отбележете колко различно от Англия, — аз реших, че е време да си почина, и поисках да ми покажат къде ще живея. Последва разочарование. Младият портиер ме поведе надолу по градинската пътека, засадена от двете страни с великолепно мушкато, и след това към една виличка, сгушена между две други от същия тип, но с изглед не към морето, а към част от градината, приспособена за мини голф. Обитателите на съседната вила — някаква жена, явно англичанка, с цялото си домочадие — ме поздравиха с усмивки от балкона, изпъстрен с проснати на слънце бански костюми. Двама мъже на средна възраст играеха мини голф. Все едно, че бях в Мейдънхед.