Читать «Горчива орис» онлайн - страница 190

Щом стигна, втурна се вкъщи, Чарлс седеше в кухнята и беше като вцепенен, държеше в ръцете си таблоида. Главният му помощник току-що го беше видял и му го беше купил. Изобщо не ги бяха предупредили. Помощникът видя изражението на лицето на Грейс и си тръгна веднага, а Чарлс за пръв път я погледна шокиран. Никога не бе го виждала да се чувства предаден или да изгуби търпение и видът му направо я уби.

— Какво е това, Грейс?

— Не знам. — Тя плачеше, седна до него, цялата трепереше. — Не знам…

— Не може да си ти. — Но приличаше на нея. Лицето й се виждаше. Макар очите й да бяха затворени, човек спокойно можеше да я разпознае. А после изведнъж тя се сети… сигурно й е свалил дрехите… сигурно ги е свалил всичките… Единственото, което носеше, бе черна панделка около шията й. Сигурно й я беше сложил докато е спяла, за да изглежда по-еротично. Името на фотографа, изписано под снимката, беше Маркъс Андерс. Побледня още повече, когато го видя. Чарлс забеляза промяната. Разбираше, че има нещо. — Знаеш ли кой ги е правил?

Тя кимна, искаше да умре от неудобство заради него. Единственото й желание бе, в името на неговото добро, да не бе го срещала никога, нито да бе раждала деца.

— Какво е това, Грейс? — За пръв път от шестнайсет години тонът му бе леден. — Кога си правила това?

— Не съм сигурна, че съм го правила — отвърна тя, задушаваше се от собствените си думи, приседна до кухненската маса. — Аз… аз излизах с един фотограф няколко пъти в Чикаго. Казах ти за него. Настояваше да ме снима, от агенцията, където работех също искаха… — Тя се запъваше и той я погледна шокиран.

— Искали са да снимаш порно? Що за агенция е била?

— За фотомодели — животът си отиваше от нея. Нямаше да има сили да се пребори с това, не можеше повече да се защитава. Ако той поискаше, тя щеше да го напусне. Щеше да направи всичко, което той поиска. — Искаха да стана модел и той обеща да ми направи снимки, като каталог. Бяхме приятели. Вярвах му, харесвах го. Беше първият мъж, с когото излизах. Бях двайсет и една годишна. Нямах опит. Съквартирантките ми не го одобряваха, бяха много по-умни от мен. Той ме заведе в студиото си, пусна музика, сипа ми вино… и всъщност ме дрогира. Споменах ти за това в началото. — Ала той вече не помнеше. — Предполагам, че съм припаднала. Направо бях в безсъзнание, сигурно ме е снимал тогава, но бях облечена в мъжка риза. Не съм сваляла дрехите си.

— Откъде си сигурна?

Тя го погледна открито. Никога не беше го лъгала.

— Не знам. Не знам нищо. Първоначално мислех, че ме е изнасилил, но не беше. Моята съквартирантка ме заведе при своя позната лекарка и тя каза, че нищо не се е случило. Опитах се да иззема от него негативите, но той не ми ги даде. Накрая съквартирантките ми ме посъветваха да забравя за тях. За да ги използва, трябваше да има разрешение за публикуване, ако можех да бъда разпозната, а ако не можеше, и без това нямаше да има значение. Исках да си ги върна, но знаех, че не мога. В един момент той дори ме заблуждаваше, че съм подписала разрешение за публикуване, но ми създаде впечатлението, че всъщност не съм. Не виждам и как бих могла. Бях толкова зашеметена от това, което ми даде да изпия, че едва гледах, когато си тръгнах.