Читать «Прикован към ада» онлайн - страница 54

Мебелите тлееха овъглени; пепелта, която видя, се стелеше като отвратителен вмирисан килим. И тук, сред тази домашна изгубена страна, стоеше младоженката.

С някакво изключително усилие на волята Джулия беше успяла да облече булчинската си рокля. Въпреки всичко тя изглеждаше по-лъчезарна сред тлението, което я заобикаляше.

— Помогни ми — каза тя и едва сега Кърсти разбра, че гласът, който чуваше, не идеше откъм окаденото було, а изпод скута на булката.

Сега многобройните дипли на роклята се разтвориха и се появи главата на Джулия, положена върху възглавница от алена коприна сред водопад от кестенява коса. Как можеше това нещо да говори без бели дробове? И въпреки това то говореше.

— Кърсти … — каза то, молеше то и въздишаше, и ту се показваше, ту се скриваше под полата на булката, сякаш се надяваше да отхвърли разума си.

Кърсти би могла да помогне — можеше да откъсне главата и да извади мозъка й — ала булото на младоженката трепна и започна да се надига, сякаш го дърпаха невидими пръсти. Под него блесна светлина, тя ставаше все по-ярка и по-ярка, и сред светлината се дочу глас.

— Аз съм Инженера — въздъхна то. Нищо повече.

Многобройните гънки се надигнаха по-високо и главата под тях заблестя като малко слънце.

Тя не искаше блясъкът да я заслепи. Без да чака отстъпи назад към коридора — птиците почти се втърдиха, вълците побесняха — и се хвърли към външната врата в мига, когато таванът в коридора започна да пада.

Нощта дойде да я посрещне, една чиста тъмнина. Тя вдъхна жадно въздуха и тичешком се отдалечи от къщата. Това беше второто й подобно напускане. Бог й помогна, а също и здравият й разум винаги да бъде третият.

На ъгъла на Лодовико Стрийт тя се озърна назад. Къщата не беше рухнала под напора на изтърваните сили вътре. Сега тя стоеше спокойна като гроб. Не, дори още по-спокойна.

Когато се обърна, някой се блъсна в нея. Тя изскимтя от изненада, ала прегърбеният минувач вече бързаше някъде далеч в тревожния мрак, който предхожда утрото. Когато неговата фигура се зарея над земята на границата на материалното, тя хвърли поглед назад и главата му се освети от сияние, един конус от бял пламък. Това беше Инженера. Нямаше време да го види добре; той изчезна в миг, оставяйки светлина в очите й.

Едва сега тя разбра целта на сблъсъка. Кутията на Льомаршан пак се върна при нея, тя я стискаше в ръка.

Нейните страни бяха безупречно запечатани и излъскани до силен блясък. Макар че не я разгледа, тя беше сигурна, че не са й оставили ключ към решението на загадката. Следващият откривател щеше да обхожда нейните повърхнини без схема. А до това време тя ли беше избрана за неин пазител? Очевидно да.

Тя обърна кутията в ръката си. За един нищожен миг сякаш видя призраци върху лакираните страни. Лицето на Джулия, лицето на Франк. Тя обърна кутията още веднъж в желанието си да види дали и Рори е затворен там. Не, не беше. Навярно имаше други главоблъсканици, с решението на които можеше да стигне до неговата обител. Може би кръстословица, чието решение ще вдигне мандалото на райската градина, или пък картинка за нареждане, в попълването на която се криеше достъпът до Страната на чудесата.