Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 25

— Да поговорим с тях ли?

— Ами, да установим връзка. Да ги разберем.

Чудех се какво ли е станало с мен, за да говоря по този начин.

— След това, което направиха с кучето ли? Или след което направиха с теб?

— Да — отвърнах аз, — дори след това, което ми направиха.

— Ти си луд! — изкрещя Белсън, дръпна и отвори вратата. — Хайде, хващай я!

Поколебах се за миг и после сграбчих дръжката.

Машината беше тежка, но ние я вдигнахме и понесохме навън. Препъвахме се с нея почти до алеята. Там инерцията от нашето втурване се изчерпи и ние оставихме товара си на земята.

Вдигнах поглед към моята къща. Патрулиращите буболечки бяха там. Те кръжаха малко над билото на покрива и образуваха в светлината на залязващото слънце блестящ златен кръг.

— Може би — дишаше запъхтяно Белсън, — може би можем още да я приближим.

Наведох се, за да хвана отново дръжката и още докато вършех това забелязах как патрулиращият кръг се разчупи.

— Внимавай! — извиках аз, защото буболечките се бяха втурнали към нас. — Бутонът! Бутонът!

Но Белсън стоеше и ги гледаше втренчено замръзнал, безмълвен, вцепенен.

Хвърлих се върху машината, намерих бутона и го натиснах, а после, пълзейки в прахта, се сгуших в основата й, опитвайки се максимално да се смаля.

Нямаше никакъв звук и разбира се знаех, че няма да има, но това не ми попречи да се чудя защо не го чувам. Може би, мислех аз, лентата се е повредила или машината не е заработила. С крайчеца на окото си видях как патрулът се насочва към нас. Те сякаш висяха във въздуха и нищо не можеше да ги спре. Но знаех, че греша и че страхът просто правеше номера с времето.

Бях наистина уплашен, но не толкова, колкото Белсън. Той продължаваше да стои изправен, без да е в състояние да се помръдне, и да се взира в приближаващата се смърт в позата на поразяващо неверие.

Те бяха почти до нас. Бяха така близо, че виждах всяка от тях като танцуваща златна частица. Внезапно всяка буболечка се превърна в облаче прах и роякът изчезна.

Изправих се бавно на крака и се изтупах.

— Ела на себе си — казах на Белсън и го разтърсих.

Той бавно се обърна към мен и видях напрежението да изчезва от лицето му.

— Машината работи — каза той с равен глас. — Сигурен бях, че ще заработи.

— Забелязах това — казах аз и без да зная защо добавих с горчивина: — Ти си героят на деня.

Оставих Белсън да стои до машината и бавно пресякох алеята.

Правилно или не, ние направихме това. Бяха ни посетили първите същества от космоса, а ние ги унищожихме. Щеше ли да се случи същото и с нас, когато се отправехме към звездите? Щяхме ли да намерим така малко търпение и да срещнем така малко разбиране? Щяхме ли да действаме така арогантно като тези златни буболечки? Винаги ли щеше да има белсъновци, които да надделяват над марсдъновци? Щяха ли марсдъновци винаги да не бъдат в състояние или да не искат да се изправят пред панически викащите, винаги опасяващи се, че тяхната позиция на бавно информиране може да бъде антиобществена? Щеше ли движещото чувство на страх и нежелание за разбиране да преграждат пътя на всички същества от звездите?