Читать «Златните буболечки» онлайн - страница 23

Бедата бе, че никой още не беше достатъчно уплашен. За да действат с подходяща бързина, те трябваше да бъдат силно уплашени, а аз имах повече време за това от който и да е друг.

Тогава се сетих за един човек, който бе уплашен колкото мен.

Белсън.

Белсън беше човекът, който щеше да ми помогне. Беше уплашен до смърт.

Той беше инженер и вероятно можеше да ми каже, дали замисленото от мен е добро или не. Можеше да седне и измисли как то да стане. Знаеше откъде да намери нужната ни пластмаса и повече от сигурно как да уреди произвеждането й. Може би знаеше също и някой, с когото би било добре да се говори.

Върнах се до ъгъла на къщата и се огледах.

Виждаха се наоколо полицаи, но не бяха много. Не правеха нищо, само стояха и гледаха, докато буболечките продължаваха да работят върху колите. Бяха вече добре оголили купетата им и сега се занимаваха с двигателите. Докато ги наблюдавах, видях как един двигател се издигна и заплава към къщата. От него капеше масло и падаха големи парчета спечена мърсотия. Потръпнах при мисълта как щеше да изцапа килимите и тапетите на Хелън.

Тук-там се виждаха групи зяпачи, но всички стояха на почтително разстояние.

Стори ми се, че, ако обиколя квартала, няма да е трудно да стигна до къщата та Белсън. И така, тръгнах.

Питах се, дали Белсън си е в къщи и се боях да не би да го няма. Повечето от околните домове изглеждаха изоставени. Трябваше да използвам този шанс. Ако го нямаше в дома му, щях да го търся, докато го намеря.

Стигнах до къщата на Белсън и позвъних. Нямаше отговор, така че направо влязох.

Къщата изглеждаше пуста.

— Белсън! — извиках аз.

Тогава чух по стълбите шум от стъпки. Вратата на сутерена се отвори и главата на Белсън се показа навън.

— О, това си ти — каза той. — Радвам се, че дойде. Ще имам нужда от малко помощ. Изпратих семейството си на друго място.

— Белсън — започнах аз, — зная какво можем да направим. Трябва да намерим огромен пластмасов лист и да го поставим върху къщата. Така буболечките няма да могат да излязат. Вероятно ще можем да получим четири хелекоптера по един за всеки ъгъл на листа.

— Слез в сутерена — каза Белсън. — Там има работа и за двама ни.

Последвах го надолу по стълбите в работилницата му. Тя беше подредена, както можеше да се очаква от вечно безпокоящ се от нещо човек като Белсън.

Музикалните машини, лъснати до блясък, стояха в прави редици, работната маса бе безупречна, а всички инструменти бяха по местата си. Записващата машина стоеше в един ъгъл цялата осветена като елха. Пред нея имаше маса, но съвсем не подредена. Бе отрупана с книги, някои от които лежаха отворени, а други бяха нахвърлени безразборно на купчина. Навсякъде бяха пръснати надраскани листове хартия, а връзки от нея лежаха по пода.

— Не е възможно да греша — ми каза Белсън, възбуден както винаги. — Трябва да бъда сигурен още от първия път. Втори такъв шанс няма да има. Разполагах с дяволски малко време да го измисля, но считам, че вече го получих.

— Слушай, Белсън — казах аз леко раздразнен, — не зная над каква вятърничава схема може би работиш, но каквато и да е тя, работата, по която съм дошъл, е бърза и важна.