Читать «Светът, който не може да бъде» онлайн - страница 13

— Това е, което винаги ме е привличало — каза си Дънкан.

Той прекара ръка по цевта на пушката, вглеждайки се в преливащите отблясъци на полудневното слънце върху металната повърхност. Само още един изстрел, помоли се той. Дай ми възможност само за един изстрел по нея. Този път няма да сгреша. Този път няма да се посрамя и да оставя само няколко късчета окървавено месо и козина.

Той зажумя с очи в жарката мараня, която се издигаше над реката, гледайки Сипар, който вървеше приведен покрай реката.

Туземецът се изправи и се отправи към него.

— Преминала е реката, — каза той, — вървяла е нататък докъдето е могла, след което е преплувала отсреща.

— Сигурен ли си? Тя е в състояние да премине оттатък, за да ни заблуди, че е на другия бряг и след това да доплува обратно на този.

Той се взря в пурпурно-зелените дървета оттатък реката. Да се движат вътре в гората щеше да бъде адски трудно.

— Може да огледаме още веднъж, — съгласи се Сипар.

— Добре. Ти ще вървиш надолу по течението, а аз нагоре.

След около час те се върнаха обратно там, откъдето бяха тръгнали. Не бяха успели да открият никакви следи. Почти нямаше съмнение, че Сита бе преплувала реката.

Двамата стояха един до друг, загледани в гората.

— Ние отидохме твърде далеч, господине. Вие сте много смел, щом се осмелявате да преследвате Сита. Вие не се боите от смъртта.

Що за детински бръщолевения, страх от смъртта, каза си Дънкан. Освен това зависи кой как гледа на нещата. Аз, например, изобщо не възнамерявам да умирам.

Те се гмурнаха в потока. Дъното постепенно се снишаваше и трябваше да плуват не повече от стотина ярда. Когато стигнаха брега, те отмалели се отпуснаха на земята.

Дънкан огледа пътя, който бяха изминали. На изток сипеят се очертаваше като тъмно-синьо петно на фона чистото бледосиньо небе. А на два дни път от тук лежеше фермата и полето, засято с вуа, но те му изглеждаха неизмеримо далечни. Губеха се във времето и пространството, като че принадлежаха на друг свят, на друго съществуване.

Целият му предишен живот избледня и изглеждаше някак незначителен и забравен, като че именно настоящето бе единственото, което има значение, а всички часове и минути до сега, всяко вдишване и издишване, всеки удар на сърцето, мигове на сън или бодърствуване са били подготовка единствено за този единствен миг, тук при този поток, с пушката, сляла се сякаш в едно с ръката му и острата жажда за мъст, пронизваща мозъка.

Сипар се изправи и започна да броди покрай потока. Дънкан седна и го загледа.

Изплашен е до смърт, помисли си той, но все пак остана с мен. В оная първа нощ край огъня, той бе казал, че ще остане до смъртта си и сигурно ще го направи. На Дънкан му бе трудно да разгадае психиката на тези странни същества, начинът им на мислене, чувствата, които ги вълнуват, какви етични норми, какъв тип вяра и убеждения формират начина им на живот.

Най-лесното за Сипар би било да изостави следата и да се закълне, че не може да я намери. Дори още в самото начало можеше да откаже да тръгне. Въпреки страха си той все пак тръгна. Макар и неохотно, но бе вървял по следата. Без каквато и да е нужда от вярност и лоялност, той бе и верен, и лоялен. Но на какво всъщност бе верен Сипар? На него, иноземеца и нашественика, на себе си или може би, а това изглеждаше невероятно, на Сита.