Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 43

— Хайде, тръгвай — подкани ме тя. — Аз ще взема плика.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Падна мрак и вече не трябваше да се придържам толкова близо до брега; можех да изляза по средата на реката, където течението щеше да ми помогне. Минах край още две села, но и двете бяха от другата страна на реката. Видях светлините им отвъд водите, по които плавах, и отвъд широкия пояс мочурища, простиращ се между тези води и по-далечния бряг.

Тревожех се за Кети. Нямах никакво право да искам помощ от нея и направо се чувствах като мерзавец за това, че й позволих да се замеси в нещо, което можеше да се окаже доста мръсна работа. Но тя дойде да ме предупреди, застана на моя страна — и нямам друг съюзник. Освен това Кети най-вероятно,бе единственият човек, на когото можех да разчитам. Имаше голяма вероятност, казах си, тя да успее да изпълни задачата си; беше важно, ужасно важно, както ми се струваше, да не допусна кафявия плик да попадне в ръцете на някой човек, който да разгласи съдържанието му.

Трябваше да се свържа колкото се може по-бързо с Филип и да го уведомя за случилото се. Двамата с него навярно бихме могли да решим какво ще е най-добре да направим. Трябваше да се махна от Пайлът Ноб, после да намеря телефон — и то достатъчно отдалечен от селото, така че обаждането ми да не събуди подозрение.

Кануто се носеше по реката. Течението бе бързо и аз му помагах, колкото можех, да увеличи скоростта му, като работех равномерно с греблото.

Докато гребях усърдно, си мислех за предишната вечер и за това как са намерили тялото на Джъстин Болърд. И колкото повече разсъждавах върху това, толкова по-убеден бях, че Болърд не е мъртъв. Според мен нямаше никакво съмнение, че тримата, които ме нападнаха снощи, бяха същите трима, които бяха стояли изправени до стената. Освен това се бяха похвалили какъв бой са ми хвърлили и после бяха изчезнали, но неизвестно къде и как? Естествено след отстраняването им поне за известно време, нямаше по-просто от подхвърлянето на някакъв труп, заради който да ме преследват властите — или дори може би да ме линчуват. Ако версията на Кети беше вярна, вече се бе събрала дружина, която да ме линчува, преди Джордж Дънкан да я разубеди. Ако съществата, каквито и да бяха, или енергиите, каквито представляваха те, бяха способни да приемат формата на къща, кола върху трупчета, камара от дърва, мъж и жена, вечеря на масата, дамаджана със силно царевично уиски, значи можеха да направят всичко. Едно мъртво и вкочанено тяло ще е фасулска работа за тях. А също така, дадох си сметка, можеха да използват способностите си, за да предотвратят появяването на тримата изчезнали преди всичко да свърши и да няма връщане назад. Това честно казано беше доста налудничав начин за постигане на определена цел, като всичко се върши по околни пътища, но надали бе по-налудничав от това да смажеш човек с кола, която после изчезва, или от странния и сложен план, който бяха измайсторили, за да замъкнат потенциална жертва в свърталище на гърмящи змии.

Надявах се, че скоро ще стигна някое село край реката, в което да намеря улична телефонна кабина и да се обадя. Възможно бе вече да са вдигнали тревога и да наблюдават селата край реката, макар да не бях сигурен дали шерифът ще си помисли, че съм избягал надолу по реката. Не можех да съм сигурен, разбира се, освен ако не са разпитали Кети. Опитах се да не мисля за това, но въпреки усилията ми, тези мисли непрестанно се натрапваха в съзнанието ми. Независимо обаче дали селата са наблюдавани, вероятно ще успея да се обадя. А след това, какво трябваше да правя? Щях да се предам навярно, въпреки че това бе нещо, което щях да решавам по-късно. Дадох си сметка, че бях имал възможност да се предам и пак да се обадя на Филип, но тогава това щеше да стане в присъствието на шерифа и след обаждането щях да съм с вързани ръце.