Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 41

Бях на около двеста метра от малкия кей, когато чух някой да ме вика по име — шепот, който се носеше над водата.

Вдигнах греблото и го задържах във въздуха, оглеждайки брега. Течението започна бавно да отнася кануто надолу по реката.

— Тук съм — рече шепотът и за миг мярнах нещо цветно в устието на малка лагуна, която се врязваше в брега.

Спуснах греблото и подкарах лодката към лагуната. Там, изправила се върху паднал по склона дънер, единият край на който навлизаше във водата, стоеше Кети Адамс. Приближих кануто, докато носът му не се блъсна в дънера.

— Скачайте! — рекох. — Ще направим една разходка.

Тя ме изгледа втренчено, а сетне възкликна:

— Окото ви!

Усмихнах й се.

— Имах малко неприятности.

— Чух, че сте се бил — каза тя. — Мисля, че ще имате големи проблеми.

— Обикновено имам проблеми — отвърнах, — били те от един или друг вид.

— Искам да кажа, че този път проблемът ви е доста сериозен. Смятат, че сте убили човек.

— Мога лесно да докажа…

— Джъстин Болърд — прекъсна ме тя. — Намерили са тялото му само преди около час. С него сте се били снощи, нали?

Кимнах.

— Навярно е бил той. Тъмно беше. Нападнаха ме трима, но така и не успях да ги видя добре. Ударих само един от тях — може да е бил въпросният Болърд. След това другите двама се нахвърлиха върху ми.

— Снощи сте се бил с Джъстин Болърд — съобщи тя. — И с другите двама. Хвалеха се сутринта из селото, а лицето на Джъстин бе цялото разбито.

— Е, тогава това означава, че не съм го убил — казах. — През целия ден бях по реката…

Думите ми пресекнаха. Нямаше как да го докажа. Не бях съзрял нито една жива душа и вероятно мен също никой не ме бе видял.

— Не разбирам — промълвих аз.

— Повтарям, тази сутрин те се фукаха, разправяйки какво са направили с вас, и казаха, че ще ви намерят, за да си довършат започнатата работа. После откриха Джъстин мъртъв, а другите двама ги няма никакви.

— Не мислят, че съм убил и тримата, нали? — попитах.

Кети поклати глава.

— Не знам какво си мислят местните хора за цялата тази работа. Селото е потресено. Неколцина искаха да слязат до реката и да ви хванат, но Джордж Дънкън ги разубеди. Каза им, че не трябва да се опитват сами да свършат работата на закона. Обясни им също, че няма никакво доказателство за това, че вие сте го извършили, но останалите мислят, че сте виновен. Джордж се обади в мотела и разбра, че сте отишъл на риболов. Каза на всички да ви оставят на мира и се обади на шерифа. Реши, че ще е най-добре шерифът да се занимае със случая.

— А вие? — запитах. — Дойдохте да ме предупредите…

— Купихте моята кошница, изпратихте ме до дома ми и си определихме среща — каза Кети. — Някак си ми изглежда логично да съм на ваша страна. Не исках да ви хванат неподготвен.

— Страхувам се, че ще трябва да отложим срещата — заявих печално. — Съжалявам. Очаквах я с нетърпение.

— Какво смятате да правите?

— Нямам представа — отговорих. — Ще трябва да помисля.

— Не разполагате с много време.

— Знам. Предполагам, че единственото, което ми остава, е да наблегна на греблото, да се прибера с кануто и да седна да ги чакам.