Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 44

Не бях особено доволен от начина, по който се бях справил с положението, и изпитвах чувство на вина, но след като прехвърлих нещата напред-назад в съзнанието си, не видях никаква друга приемлива алтернатива.

Нощта вече се бе спуснала, но над реката продължаваше да витае съвсем слаба светлина. От брега долетяха далечно мучене на крава и едва чуващ се лай на куче. Около мен водата шепнеше безкрайните си приказки; отвреме навреме от нея изскачаше рибка, която се гмурваше с отсечен плясък и образуваше вълнички, разнасящи се в концентрични кръгове. Струваше ми се, че се движа през голяма равнина — тъмните, обрасли с дървета брегове на реката и далечните хълмове бяха просто сенки в периферията й. Тук, в царството на вода и сенки, цареше покой. По някакъв странен начин се чувствах в безопасност сред реката. „В уединеност“ може би е по-точен израз. Бях сам и се намирах в центъра на мъничка вселена, а тя се разпростираше във всички страни съвсем свободно. Звуците, които долитаха отвъд границите на водата, като мученето на кравата и лаят на кучето, създаваха такова впечатление за отдалеченост, че по-скоро подчертаваха вместо да нарушават самодоволното усещане за уединение.

Внезапно покоят се наруши. Пред мен се надигна огромна вълна и докато с бясно гребане се опитвах да се отдалеча от образувалата се гърбица, от реката изплува и взе да се издига тъмнота — метър след метър тъмнота, от която се стичаше вода.

Лентата тъмнота се изви над повърхността като огромен, дълъг, змиеподобен врат, завършващ с кошмарна глава. Издигна се във въздуха и се изви грациозно, така че главата се озова точно над мен. Погледнах нагоре и скован от страх се втренчих в червените, подобни на скъпоценни камъни очи, които блестяха на бледата светлина, отразявана от водната повърхност. Към мен се стрелна разцепен език, после устата се отвори и видях змийските зъби.

Потопих греблото и с мощен напън тласнах напред кануто. Почувствах горещия дъх на звяра във врата си, когато стрелналата се глава не ме достигна само за няколко сантиметра.

Обърнах се и през рамо видях, че главата отново се бе надигнала и се готвеше за ново нападение; разбрах, че шансовете ми бяха съвсем нищожни. Веднъж измамих гадината; съмнявах се, че ще успея да го сторя втори път. Брегът бе твърде далеч, за да стигна до него, и единственото нещо, което ми оставаше, бе да се опитам да избягам с гребане. За миг през съзнанието ми мина мисълта да изоставя кануто, но не бях особено добър в плуването, а това явно бе някакво водно чудовище, което без съмнение щеше да ме настигне със забележителна лекота.