Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 19

Дънкън се измъкна иззад тезгяха си и се дотътри до мен.

— Мога ли да направя нещо за вас? — запита той.

— Името ми е Хортън Смит — рекох. — Бях уредил…

— Почакайте за момент — прекъсна ме припряно Дънкън, като се вглеждаше в мен отблизо. — Когато започнаха да пристигат писмата ви, разпознах името ви, но си казах, че трябва да е някаква грешка. Помислих си, че може би…

— Няма никаква грешка — обявих аз, като протегнах ръка. — Как сте, мистър Дънкън?

Той пое ръката ми и я стисна здраво и продължително.

— Малкият Хортън Смит — рече той. — Обикновено идваше с тат…

— А вие ми давахте пликче с бонбони.

„Всичко ще е наред“ — казах си. Старият Пайлът Ноб все още съществуваше и аз не бях чужденец в него. Бях се върнал у дома.

— И ти си същият — попита Дънкън, — който се появява по радиото и понякога по телевизията?

Признах, че е така.

— Пайлът Ноб — заяви той — страшно се гордее с теб. Отначало ни бе някак странно да слушаме момче от родното село по радиото или да седим лице в лице с него, когато е на телевизионния екран. Накрая свикнахме с теб и повечето от нас те слушаме и после си говорим за това. Събираме се и си разправяме един на друг, че Хортън казал това или онова, и приемаме думите ти за самата божа истина. Но — изгледа ме той учудено — защо си дошъл тук? Не че не се радваме на връщането ти.

— Мисля да поостана известно време — отговорих му. — Няколко месеца, може би година.

— За почивка ли?

— Не. Няма да е почивка. Има неща, които искам да напиша. А за да го направя, трябваше да отида някъде другаде. Някъде, където ще имам време да пиша и малко време да обмисля това, което ще напиша.

— Книга ли?

— Да, надявам се, че ще е книга.

— Е, както ми се струва — каза Дънкън, ръзтърквайки врата си, — сигурно има доста неща, за които би могъл да напишеш книга. Навярно куп неща, които не си могъл да кажеш направо в ефира. За всички тези непознати места, където си бил. А ти си обиколил много такива.

— Не чак толкова много — поясних.

— Ами Русия? Какво мислиш за Русия?

— Руснаците ми харесаха. В много отношения изглеждаха като нас.

— Имаш предвид като американци?

— Като американци — потвърдих аз.

— Слушай, да отидем до печката — предложи той — и да седнем да си поговорим. Днес не съм я палил. Предполагам, че и не е необходимо. Спомням си ясно като бял ден как татко ти седеше на един от тези столове и разговаряше с останалите. Баща ти беше много добър човек, но винаги съм казвал, че не е бил създаден за фермер.

Седнахме до печката и Дънкан попита:.

— Татко ти жив ли е още?

— Да, и мама също. Живеят в Калифорния. Вече са пенсионери и се чувстват много добре.

— Имаш ли къде да отседнеш?

Поклатих глава.

— Долу край реката има нов мотел — насочи ме той. — Построиха го преди една или две години. Нови хора са, казват се Стрийтър. Ще ти предложат изгодна цена, ако останеш повече от ден-два. Ще поговоря с тях за това.

— Няма нужда…

— Но ти не си случаен. Ти си от местните, завърнал се отново в родния край. Трябва да им се обясни.