Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 18

— Може би не само вие — каза тя. — Не лично вие. Но вие и всички останали. Те имат чувството, че всички са срещу тях. Знаят, че са нежелани. За тях няма място в това село, не заради нещо, което са направили, а защото обществеността е решила, още много отдавна, че семейството им не е добро. Мисля, че това е начинът, по който се изразявате — семейството им не е добро.

Доколкото забелязах, магазинът почти не се бе променил. Наистина по рафтовете имаше само нови стоки, а предишните липсваха. Рафтовете обаче си оставаха същите. Старият кръгъл стъклен съд, в който едно време се държеше пита кашкавал, бе изчезнал, но старият нож за тютюн, който се използваше за рязането на кубчета тютюн за дъвчене, продължаваше да стои закрепен от вътрешната страна на тезгяха. В единия от по-далечните ъгли на магазина стоеше хладилна камера, каквато обикновено се употребява за млечни продукти (това навярно обясняваше липсата на съда за кашкавал върху тезгяха), но тя бе единственото нещо, което наистина бе променено в целия магазин. Кюмбето се издигаше все така върху пясъчната си площадка в центъра на помещението и край него бяха подредени същите дървени столове, полирани от дълго седене. До входа се намираше същият стар шкаф с пощенски кутии и с прозорче за марки по средата му, а през отворената врата, която водеше към склада отзад се носеше ароматът на храна за домашни животни, в конопени и хартиени чували, подредени един върху друг.

Всичко бе така, сякаш бях видял магазина за последен път вчера, а когато бях влязъл в него тази сутрин, бях леко изненадан от дребните промени, направени през нощта.

Обърнах се и погледнах през прашната и оплюта от мухи витрина към улицата и там забелязах известна промяна. На ъгъла срещу банката, свободният някога парцел, сега бе зает от авторемонтна работилница, издигната от бетонни панели, пред която се виждаше една-единствена бензинова колонка с олющена боя. До нея бе бръснарницата, мъничка къща, която никак не се бе променила с изключение на това, че изглеждаше още по-избеляла и нуждаеща се от боядисване, отколкото си я спомнях. До нея бе железарията, която, доколкото можех да видя, изобщо не се бе променила.

Разговорът зад гърба ми очевидно бе завършил и аз се обърнах. Жената, с която бе говорил Дънкън, се бе запътила към вратата. Бе по-млада, отколкото си бях помислил, когато я видях да разговаря край тезгяха. Носеше сиво сако и пола, а черната й като катран коса бе силно прибрана назад и сплетена на тила й. Носеше очила с рамки от някаква светла пластмаса и по лицето й се четеше смесица от загриженост и гняв. Вървеше с пружинираща, почти военна походка. Имаше вид на частна секретарка на голям шеф — държаща се делово рязко и нетърпяща глупости от страна на никого.

На вратата тя се обърна и попита Дънкън:

— Ще дойдете на училищната забава довечера, нали?

Съдържателят се усмихна с ощърбените си зъби.

— Досега не съм я пропуснал нито веднъж. От години не съм. Не разчитайте, че ще я пропусна този път.

След това тя отвори вратата и бързо излезе. С крайчеца на окото си я наблюдавах как марширува целенасочено надолу по улицата.