Читать «Рожби на разума» онлайн - страница 17

С изключение на кучетата и човека, който излезе на верандата да им кресне, къщата бе съвсем същата като тази на Смъркащия. А това, казах си, излизаше извън всякакви граници на разума.

После забелязах нещо, което бе различно, и се почувствах много по-добре след цялата объркана и налудничава история, въпреки че то едва ли представляваше повод за радост. Край камарата от дърва имаше кола, но задницата й не бе повдигната на трупчета. Стоеше на четирите си колела, макар да видях две дървени магарета и греда, подпрени на камарата. Сякаш колата неотдавна е била повдигана за ремонт, но вече е оправена и свалена обратно на земята.

Вече почти бях подминал къщата, когато колата ми за втори път се насочи към канавката и аз едва успях да я овладея навреме. Когато извърнах глава за последен поглед, видях пощенската кутия, закачена на един кол край портата.

Върху нея с груб почерк и явно с капеща четка бе изписано името:

Т. УИЛЯМС

ТРЕТА ГЛАВА

Джордж Дънкън бе остарял, но аз го познах в мига, в който влязох в магазина. Беше побелял, трепереше и в него се забелязваше изтощеност, типична за старите хора. Но бе същият човек, който често ми бе давал пликче с ментови бонбони, ей-така безплатно, когато баща ми купуваше разнообразни провизии за дома, или чувал с трици, който Джордж Дънкън довличаше от задното помещение, където държеше храната за животни.

Съдържателят на магазина стоеше зад тезгяха и говореше с някаква жена, обърната с гръб към мен. Дрезгавият му глас се чуваше ясно из целия магазин.

— Децата на този Уилямс — каза той — винаги са били сбирщина пакостници. От деня, когато Том Уилямс се довлече неканен тук, цялото село е имало само проблеми с него и племето му. Казвам ви, мис Адамс, те са безнадеждна пасмина и ако бях на ваше място, изобщо нямаше да се тревожа за тях. Просто бих продължил да ги уча колкото мога, бих ги стъпкал, когато излизат вън от правия пътя, и с това би се свършило.

— Но, мистър Дънкън — отвърна жената, — те съвсем не са толкова лоши. Нямат добра семейна среда, естествено, и понякога обноските им са отвратителни, но наистина не са злобни. Върху тях се оказва всякакъв натиск — не можете да си представите само под какъв социален натиск се намират…

Той й се усмихна, като в усмивката му, разкриваща счупените му зъби, имаше повече печал, отколкото хумор.

— Знам — рече той. — Знам. Казвали сте ми го и преди, когато са имали други неприятности. Те са отритнати. Мисля, че именно това казахте.

— Така е — потвърди тя. — Отблъснати от другите деца и отхвърлени от цялото село. Не им е останало никакво достойнство. Когато влязат тук, обзалагам се, че ги държите под око.

— Права сте, държа ги под око. Иначе биха ме ограбили до шушка.

— Откъде знаете, че ще го направят?

— Хващал съм ги да крадат.

— Това е от яд — заяви жената. — Те просто си го връщат.

— Но не и на мен. Аз никога нищо не съм им сторил.