Читать «Котешко лице» онлайн - страница 6

— Но чак пък пресни?

— По тях още висеше месо. Части от хрущяли и сухожилия. Месото беше започнало да се вмирисва. Боузър също. Явно се бе натъкнал на разлагащ се труп, бе се овъргалял в него и така си бе лепнал онзи прелестен аромат. Трябваше да го търкам три дни, за да премахна смрадта. Вонеше нетърпимо.

— Добре, щом така казваш. А как си го обясняваш?

— Не мога да го обясня. Дори не се и опитвам. Известно време, просто ей така се забавлявах с идеята, че може би няколко по-дребни динозаври са оцелели до днес и че Боузър някак си е намерил някой от тях мъртъв. Но това е също толкова безсмислено, колкото и куче пътуващо във времето.

На вратата се почука.

— Кой е? — извиках аз.

— Аз съм, Хайръм, господин Стийл. Дойдох да видя Боузър.

— Влизай, Хайръм — казах аз. — Боузър е тук. Преживя малко премеждие.

Хайръм влезе, но когато видя Райла, понечи да се върне назад.

— Мога да дойда по-късно, господин Стийл — рече той. — Почуках просто, защото не видях Боузър навън.

— Няма нищо, Хайръм — казах му аз. — Дамата е госпожица Елиът, моя приятелка, която не съм виждал от много време.

Той тромаво пристъпи вътре, смъкна каскета си и с две ръце го притисна към гърдите си.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице — каза той. — Ваша ли е колата навън?

— Да — потвърди Райла.

— Голяма е — рече Хайръм. — Никога не съм виждал толкова голяма кола. И човек може да се огледа в нея, така блести.

Той зърна Боузър в ъгъла, припряно заобиколи масата и коленичи до него.

— Какво му е? — попита Хайръм. — Цялата козина на един от краката я няма.

— Аз я остригах — отвърнах. — Трябваше. Някой го е пронизал със стрела.

Обяснението не беше съвсем точно, но бе достатъчно просто, за да може Хайръм да го разбере и да не продължи да задава въпроси. Той знаеше за стрелите. Много деца в градчето все още имаха лъкове и стрели.

— Лоша ли е раната?

— Мисля, че не.

Хайръм се наведе и прегърна кучето.

— Това не е хубаво — каза той. — Да обикаляш насам-натам и да стреляш по кучета. Никой не бива да стреля по куче.

Просейки състрадание, Боузър радостно заудря пода с опашка и облиза лицето на Хайръм.

— Особено по Боузър — продължи Хайръм. — Няма по-добро куче от Боузър.

— Ще пийнеш ли кафе, Хайръм?

— Не, вие си яжте. Аз просто ще поседя тук с Боузър.

— Мога да ти изпържа няколко яйца.

— Не, благодаря, господин Стийл. Вече закусих. Наминах при преподобния Джейкъбсън и той ме нагости. Ядох питки с наденички.

— Добре тогава — казах аз. — Остани с Боузър, пък аз ще разведа госпожица Елиът наоколо.

Когато излязохме на двора и той вече не можеше да ни чуе, аз й казах:

— Нека Хайръм не те безпокои. Безвреден е. Скита наоколо. Градчето донякъде се грижи за него. Той наминава и хората му дават храна. Добре я кара.

— Няма ли къде да живее?

— Има колиба надолу по реката, но не прекарва много време там. Обикаля и навестява приятелите си. С Боузър са големи приятели.