Читать «Котешко лице» онлайн - страница 5

— Имал си син.

— Да, Робърт. Във Виена е с майка си, струва ми се. Във всеки случай, някъде в Европа. Мъжът, заради когото ме напусна, е дипломат — професионален дипломат, а не политическа креатура.

— Ами момчето, Робърт?

— Отначало беше с мен. После поиска да се премести при майка си, така че му позволих.

— Аз изобщо не съм се омъжвала — рече тя. — Отначало бях прекалено заета, после не ми изглеждаше толкова важно.

Поседяхме мълчаливо за миг, докато здрачът се разстилаше над земята. От групата криви дървета в ъгъла на двора се разнасяше аромат на люляк. Една наперена червеношийка необезпокоявано подскачаше наоколо, като току спираше да ни погледне втренчено с мънистеното си око.

Не знам защо го казах. Нямах такова намерение. Думите просто сами се откъснаха от устата ми.

— Райла — казах аз, — ние сме били двама глупаци. Преди много време сме притежавали нещо, без да съзнаваме, че го имаме.

— Точно затова съм тук — отвърна тя.

— Ще поостанеш ли? За толкова неща имаме да си говорим. Мога да позвъня в мотела. Не е много добър, но…

— Не — прекъсна ме тя. — Ако нямаш нищо против, ще остана тук с теб.

— Чудесно — казах аз. — Мога да спя на кушетката.

— Аса — рече тя, — престани да се държиш като джентълмен. Не искам да си джентълмен. Казах, че ще остана с теб, спомни си това.

Глава 3

Боузър тихо лежеше в ъгъла си и ни наблюдаваше с обвиняващи, печални очи, докато ние закусвахме на масата.

— Изглежда, че се е оправил — рече Райла.

— А, няма му нищо — казах й аз. — Бързо ще оздравее.

— От колко време го имаш?

— Боузър е с мен от години. Отначало беше нормално градско куче, много възпитано и достолепно. Само от време на време лениво подгонваше по някоя птичка, когато излизахме на разходка. Но щом се преместихме тук, се промени. Загуби добрите си маниери и разви мания да преследва мармоти. Почти всяка вечер трябва да ходя да го търся и да го измъквам от дупката, която е изровил, докато мармотът цвърти и го предизвиква дълбоко от леговището си. Точно това си мислех, че прави Боузър снощи.

— И виж какво се случи, когато не отиде да го потърсиш.

— Ами имах да върша по-важни неща, пък и си помислих, че може да му е полезно да го оставя навън цяла нощ.

— Но, Аса, това беше фолсъмски връх. Невъзможно е да греша. Виждала съм твърде много такива и всички те са типични. Казваш, че някое дете може да го е намерило, но аз знам, че никое дете не е в състояние да го закрепи на пръта по начина, по който е закрепено. А ти спомена и нещо за кости от динозавър.

— Казах ти, че Боузър е куче, което пътува във времето — отвърнах аз. — Макар да звучи невъзможно.

— Аса Стийл, знаеш, че е невъзможно. Никой не може да пътува във времето, най-малко пък някакво куче.

— Добре. Обясни ми тогава откъде са дошли пресните кости от динозавър.

— Може да не са били от динозавър.

— Хей, аз познавам костите от динозавър. В колежа преподавах палеонтология и динозаврите ми станаха нещо като хоби. Чета всички статии, до които мога да се добера, а една година изкопахме части от динозавърски скелет за музея. Собственоръчно сглобих проклетото нещо. Прекарах цяла една зима да събирам всички онези кости заедно, да изработвам липсващите изкуствени части от скелета и да ги боядисвам в бяло, за да не може никой да ни обвини във фалшификация.