Читать «Котешко лице» онлайн - страница 2

— Да, знам — казах аз. — Не исках да ти го казвам веднага, но сега ще се наложи. Изглежда Боузър е куче, което пътува във времето. Веднъж донесе вкъщи кости от динозавър…

— Че защо са му на едно куче кости от динозавър?

— Не разбираш. Не стари кости. Не изкопаеми. Не разядени от времето. Пресни кости с парченца месо по тях. Не кости от голям динозавър. От малък. От животно, голямо колкото куче, или може би съвсем малко по-едър.

Райла не изглеждаше заинтригувана.

— Вземи ножици и острижи козината около раната. Аз ще донеса топла вода и ще я промия. Впрочем, къде е аптечката?

— В банята. Вдясно от огледалото. — Тя се обърна, за да излезе. — Райла — повиках я.

— Да — отвърна тя.

— Радвам се, че си тук — казах аз.

Глава 2

Тя се беше появила от миналото — от време, отдалечено поне на двайсет години от настоящето — едва предишната вечер.

Седях на сгъваем стол под големия клен пред къщата, когато една кола отби от шосето и се насочи насам. Бе голям, черен автомобил и аз съвсем разсеяно се зачудих кой ли може да е. Да си призная, не се радвах особено на перспективата да се видя с когото и да било, защото през последните няколко месеца бях стигнал до такова състояние, че бях благодарен, когато оставах сам, и винаги малко се дразнех, когато ми се натрапваха.

Автомобилът стигна до портата и спря, а от него излезе тя. Станах от стола си и тръгнах към нея през двора. Тя влезе през портата и се насочи към мен. Беше изминала голяма част от пътеката преди да я позная, преди да видя в тази изящна, добре облечена жена момичето отпреди двайсет години. Дори тогава не бях сигурен, че е тя — дългите години на спомени можеха да са ме направили дотолкова податлив, че да виждам във всяка красива жена онова момиче отпреди двайсет години.

Спрях преди да се е приближила съвсем.

— Райла? — възкликнах. — Ти ли си това, Райла Елиът?

Жената също спря и ме погледна през четирите метра, които ни разделяха, сякаш и тя не бе абсолютно сигурна, че аз съм Аса Стийл.

— Аса — накрая рече тя, — това наистина си ти. Виждам, че наистина си ти. Чух, че си тук. Тъкмо онзи ден разговарях с един приятел и той ми каза, че си тук. Мислех, че все още си в онзи смешен малък колеж някъде на Запад. Толкова често си мислех за теб…

Тя продължи да говори, за да не се налага да прави нещо друго, като остави думите да прикрият евентуалната неувереност, която може би все още изпитваше.

Изминах разстоянието помежду ни и се озовахме един до друг. Съвсем близо.

— Аса — рече тя, — мина толкова адски много време.

После се озова в прегръдките ми и изглеждаше някак странно, че е там: тази жена, която беше излязла от дългата, черна кола в тази уисконсинска вечер; жена, прекрачила през две десетилетия време. Колко трудно ми бе да я свържа с весело смеещото се момиче от онези разкопки в Средния изток, където заедно се бяхме бъхтали, за да разкрием загадките на една древна надгробна могила, оказала се накрая съвсем маловажна. Аз копаех, пресявах пръстта и свалях насипа, а тя поставяше означения и се опитваше някак си да класифицира подредените върху дълги маси чирепи и други праисторически боклуци. Онзи горещ и прашен сезон бе прекалено кратък. Трудехме се заедно денем и спяхме заедно през онези нощи, през които можехме да останем незабелязани от другите — макар да си спомням, че към края престанахме да им обръщаме внимание, тъй като изглежда те всъщност или не се интересуваха от това какво правим, или не ни обръщаха внимание.