Читать «Котешко лице» онлайн - страница 114

Оттук нататък равнината рязко прекъсваше, преминавайки в долината на реката на миещите мечки. Дирята, която следвахме, се виеше сред хълмовете. Докато заобикаляхме един от тях, ние се натъкнахме на лагера. Бен спря колата и двамата останахме за миг безмълвни. Палатките, голяма част от които повалени на земята, плющяха на вятъра. Един от камионите беше преобърнат настрани. Другият бе в някакъв ров — едно от онези дерета, толкова характерни за Креда — със забита в стената на рова предница и със стърчащи нагоре задни колела.

Не помръдваше нищо, освен плющящия плат на палатките. Нямаше дим — огнищата бяха изгаснали. Тук-там по земята бяха пръснати бели купчини.

— Мили Боже! — възкликна Бен.

Той бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да тръгне напред. Спуснахме се по склона и се приближихме до лагера. Районът беше покрит с останки. Около угасналите огнища бяха пръснати готварски прибори, В земята бяха стъпкани разпокъсани дрехи. Тук-там лежаха изпуснати пушки. Пръснатите бели купчинки бяха кости — човешки кости, оголени от лешоядите.

Бен спря колата и аз излязох навън, подпрял тежката пушка в сгъвката на ръката си. Останах там дълго време, оглеждах се наоколо и се опитвах да възприема чудовищността на онова, което виждах, но умът ми упорито отказваше да осъзнае цялото значение на свидетелствата. Чух Бен да излиза от другата страна на колата. Стъпките му хрущяха, докато заобикаляше автомобила, за да застане до мен.

Той заговори дрезгаво, сякаш се мъчеше гласът му да не затрепери.

— Трябва да се е случило преди седмица или повече. Сигурно само ден, след като са пристигнали тук. Виж онези кости. Съвсем са оголени. За това е трябвало време.

Опитах се да му отговоря, но не успях. Открих, че здраво съм стиснал зъби, за да не им позволя да затракат.

— Никой не се е измъкнал — продължи Бен. — Как така никой не е успял да се спаси?

Насилих се да отговоря.

— Може би някой от тях се е измъкнал. И се крие из хълмовете.

Бен поклати глава.

— Ако е било така, щяха да се опитат да проследят дирята си до вкъщи. Щяхме да ги срещнем по пътя. Сам човек, а навярно и ранен, не би имал никакъв шанс. Ако нещо не го изяде още първия ден, ще го стори на втория, на третия вече със сигурност.

Бен ме остави и обиколи лагера. След около минута тръгнах след него.

— Аса — рече той. Беше спрял и гледаше нещо на земята. — Виж това. Виж тази следа.

Беше размита от дъжда. Малки локвички вода изпълваха дълбоките отпечатъци, оставени от ноктите. Бе огромна. Размиването може би я беше уголемило или пък оставяше впечатлението, че е по-голяма, отколкото бе в действителност, но изглежда отпечатъкът имаше широчина шейсет или повече сантиметра. Малко вляво от него имаше още един подобен.

— Не е тиранозавър — рече Бен. — Влечуго. Трипръсто. Двукрако, предполагам. Виж, тук има още следи!

— Както изглежда — отвърнах аз, — били са цяла глутница. Един или два не биха могли да оставят толкова много следи. Спомняш ли си онази двойка тиранозаври? Решихме, че ловуват по двойки. Преди това се смяташе, че се движат сами. Може би ловуват на глутници. Движат се като глутница вълци и унищожават всичко, което видят. Цяла глутница би намерила много повече плячка отколкото ако се движат сами или дори на двойки.