Читать «Галактическа хроника» онлайн - страница 3

— Нали нейната стая е онази ей там? — посочих неопределено към дома. — Спомням си, че преди години…

Старецът изцъка с език, уловил ме в грещка.

— Нейната стая е в ъгъла, ей тази там… Бавно се изправи и отново взе в ръце греблото.

— Радвам се, че си поговорихме — казах. — Виждам, че имате много хубави цветя. Може ли да ги разгледам?

— Ами разгледай ги. И без това до седмица сланата ще им види сметката.

Започнах да се разхождам из двора, като се ненавиждах за това, което правех. Уж оглеждах цветята, но всъщност се стремях да се доближа до ъгъла на къщата, който ми бе посочил.

Под прозореца на стаята имаше леха с жалки на вид петунии. Приведох се и си дадох вид, че се възхищавам от тях, но всъщност търсех следи от някой, скочил от прозореца.

Не вярвах да намеря такива следи, но ги имаше.

На едно място с рохкава пръст, незакрито от петуниите, имаше отпечатък на крак. Е, може и да не бе на човешки крак, но определено бе отпечатък. Приличаше на следа от патица, само че ако се съдеше по размерите му, тя трябваше да е едра колкото голямо куче.

Все още приведен, продължих да се вглеждам в следата и усетих как по гърба ми полазват тръпки. Изправих се и си тръгнах, като с големи усилия си наложих да вървя бавно, макар и тялото ми да ме призоваваше да бягам.

След като излязох от двора наистина побягнах.

Веднага потърсих телефон и открих един в аптеката на ъгъла. Набрах номера едва след като възстанових нормалното си дишане.

— Е, и какво откри? — изрева Лепката.

— Не знам — казах. — Може би нищо. Кой е бил лекарят на госпожа Клейборн?

Лепката ми съобщи името и му поисках и името на медицинската сестра. Той ме попита откъде по дяволите би могъл да знае и затворих слушалката.

Отидох при доктора и той ме отпрати.

През останалата част от деня издирвах сестрата. Когато най-сетне я открих, и тя ме изгони. Всичката работа, която бях свършил през деня, не доведе до нищо.

Прибрах се в редакцията късно следобед. Бил Лепката ме подхвана още от вратата.

— Кажи какво откри?

— Нищо — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да му разказвам за следата под прозореца. До този момент вече бях започнал да се съмнявам дали не ми се беше привидяла, всичко изглеждаше толкова невероятно.

— Имаш ли представа какви размери може да достигне една патица? — попитах го.

Той изръмжа нещо и се върна към заниманията си.

Погледнах към списъка със задачите за следващия ден; видях, че пак ми бе възложена градската хроника и „Обади се в университета на д-р Томас — магнетизъм“.

— Какво означава означава? — попитах. — Каква е тази история с магнетизма?

— Човекът се занимава от години с магнетизъм — отвърна Лепката. — Разбрах, че скоро щял да разгласи нещо голямо. Чух го от достоверен източник.

Отново достоверен източник. Новата задача ми се видя не по-надеждна от предишните.

Освен това не обичам да интервюирам учени. Най-често това са мнителни хора, които гледат отвисоко на журналистите. Шансът един журналист да има по-големи доходи от техните е десет към едно, като при това той си върши работата, без да вдига голяма шумотевица.