Читать «Галактическа хроника» онлайн - страница 2

Старата госпожа Клейборн бе една от последните издънки на знатните родове, някога населявали къщите по булевард „Дъглас“. Сетен представител на една отдавна разпиляла се фамилия, тя бе починала в една голяма самотна къща в компанията само на неколцина слуги и медицинската сестра, която се грижеше за нея; без близки родственици, които да я утешат в последния й час.

Не вярвах във възможността някой да е извлякъл изгода от смъртта й, като я ускори със свръхдоза лекарство или по някакъв друг начин. Дори и това да бе вярно, едва ли щеше да бъде възможно да се докаже, а такива неща не се разгласяват, преди да имаш всичко черно на бяло.

Отидох в дома на булевард „Дъглас“. Излъчваше тишина и очарование, обграден от дървета с есенна окраска.

Един стар градинар прибираше опадалите листа с гребло, но не ме забеляза, когато се появих на алеята, водеща към дома. Той бе възрастен човек с бавни движения, който мърмореше нещо под носа си, и по-късно разбрах, че недочува.

Отидох до главния вход, позвъних и зачаках, чудейки се какво да кажа, когато вляза. Невъзможно бе да обясня искрено защо съм дошъл, щеше да се наложи да увъртам.

На вратата се появи прислужница.

— Добро утро, госпожо — рекох й. — Аз съм от вестник „Трибюн“. Може ли да вляза да поговорим?

Дори и не си направи труда да ми отговори. Погледна ме за миг и хлопна вратата. Трябваше да предположа, че ще се получи така.

Обърнах се, слязох по стъпалата и тръгнах по тревната площ към градинаря. Забеляза ме едва, когато стигнах до него. Щом ме видя, лицето му светна, остави греблото и седна на количката. Предположих, че се е зарадвал, задето намери повод да си почине.

— Здрасти — казах.

— Денят си го бива — отвърна.

— Прав сте.

— Говорете малко по-високо, че нищичко не чувам рече.

— Жалко за госпожа Клейборн.

— Да, да. Наблизо ли живеете? Не си спомням да съм ви виждал.

Кимнах утвърдително. Не го излъгах кой знае колко. Живеех на трийсетина километра оттук.

— Тя бе приятна стара дама — каза градинарят. — Работя тук почти от петдесет години. Бог се смили над нея, като я прибра.

— Предполагам, че сте прав.

— Краят й бе много мъчителен — поясни.

Старецът седеше на есенното слънце, поклащайки глава, и успях да чуя как мислите му се връщат петдесет години назад. Сигурен съм, че за миг бе забравил за моето присъствие.

— Сестрата каза нещо странно — каза старецът, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Нищо чудно и да си го е въобразила. Била е уморена, нали ме разбирате?

— Чух нещо такова — окуражих го аз.

— Сестрата я оставила сама само за минута и се кълне, че когато се върнала в стаята имало нещо. Измъкнало се през прозореца, когато влязла. Било твърде тъмно, за да успее да го разгледа както трябва. Казах й, че си е въобразила. И все пак, в света стават странни неща. Неща, които не познаваме.