Читать «Галактическа хроника» онлайн

Клифърд Саймък

Галактическа хроника

Току-що бях приключил рубриката с ежедневната градска хроника и както винаги се сърдех на себе си. В редакцията бе пълно с младоци, които спокойно можеха да вършат тази работа. Дори и машинописките да се бяха заели с нея, читателите пак нямаше да усетят разликата. Никой не чете тази хроника, освен може би общинските съветници, пък и за тях не съм сигурен.

Когато Бил Лепката ми възложи да се занимавам с градската хроника за още една година, протестирах енергично. Казах му следното: „Лепко, с това нещо се занимавам вече три или четири години, сега го пиша със затворени очи. Трябва да влееш малко млада кръв в това занимание. Дай възможност на някои от тези хлапетии да го съживят. Аз вече напълно съм се изчерпал“.

Възражението ми не постигна нищо. В концепцията на Лепката името ми бе изписано срещу градската хроника, а той никога не сменяше концепциите си.

Много пъти се опитвах да науча откъде му е дошъл прякорът. Бях чул различни версии относно произхода му, но не им вярвах. Сигурно се бе сдобил с него единствено поради на стойката, която заемаше на бара.

Тъкмо бях приключил градската хроника и се чудех как да си убия времето, когато се появи Джо Ан. Чувствувах я като сродна душа, тъй като и на нея й бяха натресли отвратителни рубрики. Навярно се опознахме добре благодарение на това, че й съчувствах, съжалявах я и й позволявах да плаче на работо ми. Разбира се, сега и двамата си въобразяваме, че сме влюбени и дори говорим как ще се оженим след като най-сетне получа мечтаната длъжност на кореспондент в чужбина.

— Здравей, хлапе — казах й.

— Марк, знаеш ли каква задача ми измисли за днес Лепката?

Опитах се да отгатна.

— Сигурно най-сетне е изкопал отнякъде някой еднорък майстор на тапети и иска да напишеш очерк за него.

— По-лошо е — изстена тя. — Изпраща ме да взема интервю от някаква стара дама, която днес празнува стотния си рожден ден.

— Може пък и да те почерпи с парче торта.

— Не виждам как може да се шегуваш с такива неща. Тази работа ми се вижда малко зловеща.

Точно в този миг ме извика Лепката. И така, взех листовете с градската хроника и отидох при него.

Бил Лепката е потънал до лактите в хартии. Телефонът звъни, но той не му обръща внимание. Изглежда, че още от сутринта се е настроил на по-работна вълна от обичайната.

— Нали си спомняш за старата госпожа Клейборн?

— Разбира се. Тази, която почина. Нали аз й писах некролога преди десетина дни.

— Искам да отидеш в къщата й и да се поослушаш.

— За какво? Нали не се е върнала от оня свят?

— Не, но там стават някакви странни неща. Имам сведения, че някой може и да е поускорил пътуването й натам.

— Май се увличаш. В последно време си гледал по телевизията повече трилъри, отколкото трябва.

— Научих го от достоверен източник — каза и се зае отново с работата си.

Взех си шапката, излязох и реших, че няма защо да се вълнувам. Нали заплатата ми си вървеше.

И все пак, някои от безсмислените разследвания, които Лепката възлагаше не само на мен, но и на останалите колеги от редакцията, вече бяха започнали да ми омръзват. Понякога водеха до резултат. По-често — не. Когато се случваше второто, Лепката проявяваше лошия си навик да търси вината за това в човека, на който бе възложил задачата, а не в себе си. „Достоверният му източник“ навярно бе някой бъбрив случаен познат от последния бар, който бе почел с парите си.